Той кимна в мрака.
— За абсолютно същото съм си мислил и аз.
Тя гледаше на лунната светлина към куфарите край стената. Той видя как ръката й се протяга към тях.
— Кери!
— Какво?
Той спусна крака на пода.
— Кери, направих нещо идиотско и безумно. През всички тези месеци те виждам колко си уплашена, слушам те да бълнуваш насън, чувам момчетата, вятъра и Марс навън, морските дъна и всичко останало, и… — Млъкна и преглътна. — Трябва да разбереш постъпката ми и защо се реших на нея. Всички пари, които бяхме спестили за десетте години. Още преди месец похарчих всичко.
— Боб!
— Изхвърлих ги, Кери, кълна се, просто ги пръснах ей така. Исках да е изненада. Но ето те сега в това настроение, и тези проклети куфари при стената, и…
— Боб — прекъсна го тя и се обърна. — Да не искаш да кажеш, че сме минали през всичко това, тук, на Марс, отделяли сме от залъка си, само за да ги попилееш за няколко часа?
— Не знам — каза той. — Аз съм пълен идиот. Виж, скоро ще настъпи утрото. Ще станем рано. Ще те заведа да ти покажа какво направих. Не искам да ти казвам, трябва да го видиш. И ако не върви, какво пък… винаги ги има куфарите, а полетите до Земята са четири пъти в седмицата.
Тя не помръдна.
— Боб, Боб… — прошепна.
— Не казвай нищо повече.
— Боб, Боб… — Тя бавно поклати глава, сякаш не вярваше на чутото. Той се обърна и легна в своята половина на леглото, а тя остана да седи, загледана в скрина, върху който на спретнати купчинки бяха наредени носните кърпички, бижутата и дрехите й. Отвън вятър с цвета на лунна светлина размърда спящата прах и напудри въздуха с нея.
Накрая тя легна, но не каза нищо — бе просто мъртва тежест в леглото, взираща се през дългия тунел на нощта към първите намеци за утрото.
Станаха с първата светлина на деня и мълчаливо започнаха да се движат из сглобяемата къща. Вървеше пантомима, удължена едва ли не до момента, когато някой с крясък ще наруши тишината — майката, бащата и момчетата се измиха и облякоха, закусваха мълчаливо с препечени филии, плодов сок и кафе, без да се гледат в очите; следяха се един друг в отраженията от тостера, чашите и ножовете; лицата им бяха изкривени до неузнаваемост и ужасно чужди в този ранен час. Накрая отвориха вратата и пуснаха вътре вятъра, носещ се през студените синьо-бели марсиански морета, в които единствено пясъчните вълни се надигаха и спадаха, образувайки призрачни шарки; излязоха под суровото, студено взиращо се в тях небе и тръгнаха към градчето, приличащо на далечен филмов декор върху някаква огромна и пуста сцена.
— Къде точно отиваме? — попита Кери.
— Към ракетното депо — отвърна той. — Но преди да стигнем дотам, имам да ви казвам много неща.
Момчетата намалиха крачка и тръгнаха зад родителите си, слушаха. Бащата гледаше напред и през цялото време, докато говореше, не погледна нито веднъж жена си или синовете си, за да види как приемат чутото.
— Вярвам в Марс — тихо започна той. — Вярвам, че един прекрасен ден той ще ни принадлежи. Ще го укротим и подковем. Ще го заселим. Няма да подвием опашки и да побегнем. Хрумна ми преди година, почти веднага след като пристигнахме. Запитах се, защо сме тук? Защото така. И сьомгата прави същото всяка година. Тя не знае защо отива там, накъдето се е запътила, но въпреки това го прави. Нагоре по реки, които не помни, срещу теченията, скача срещу водопади, но в крайна сметка отива до мястото, където дава нов живот и умира, и всичко започва отначало. Наречете го наследствена памет, инстинкт, както си искате. Важното е, че го има. И ето ни тук.
Вървяха в притихналата утрин под взиращото се в тях огромно небе, а странните сини и бели като пара пясъци се движеха между краката им по новата магистрала.
— И ето ни тук. А след Марс накъде? Юпитер, Нептун, Плутон и по-нататък? Точно така. И все по-натам! Защо? Някой ден Слънцето ще се взриви като пробита пещ. Бум — и Земята си отива. Но Марс сигурно ще оцелее; или ако и той бъде засегнат, може пък да оцелее Плутон. А ако и той бъде засегнат, то къде ще бъдем ние, или по-точно децата на нашите деца?
Погледна спокойно нагоре към безупречната раковина на тъмнолилавото небе.
— Ще бъдем може би на някой свят с номер; планета шест или звездна система деветдесет и седем, планета две от система деветдесет и девет! Толкова далеч оттук, че ти трябва кошмар, за да си го представиш! Ще се махнем, разбирате ли, ще се махнем и ще бъдем в безопасност! И си казах — аха. Ето защо дойдохме на Марс, ето защо хората изстрелват своите ракети.