— Боб…
— Остави ме да довърша. Не, не е заради парите. И заради гледките не е. Всичко това е лъжа, хората все си измислят разни причини. Да забогатеят, да станат прочути. Да се повеселят, да поскачат насам-натам. А в същото време вътре в нас нещо тиктака, както тиктака в сьомгата и кита, както сигурно тиктака и в най-малкия микроб, който можем да си представим. И какво казва мъничкият часовник, който тиктака във всяко живо същество? Казва — измъкни се, разпръсни се, върви напред, продължавай да плуваш. Избягай на толкова много светове и построй толкова градове, че нищо да не е в състояние да унищожи човечеството. Разбираш ли, Кери? Работата не е само в това, че ние с теб сме дошли на Марс. Расата ни, цялата проклета човешка раса зависи от това как ние се справяме в собствения си живот. И това е толкова грамадно, че ми се иска да се смея, толкова съм уплашен.
Усещаше, че момчетата вървят плътно зад него, чувстваше Кери до себе си и искаше да види лицето й и как приема всичко това, но въпреки това не се обърна.
— Всичко това не е по-различно от времето, когато заедно с баща ми вървяхме из полето и сеехме на ръка, когато сеялката се чупеше и нямахме пари да я поправим. Трябваше да се сее, за да има реколта. Господи, Кери, та нали помниш статиите в неделните приложения: „Земята ще замръзне след един милион години?“ Веднъж като момче прочетох нещо такова и се разревах. Майка ми ме попита защо плача. Казах й — заради всички хора от бъдещето. Не се безпокой за тях, рече мама. Но, Кери, точно там е работата — ние се безпокоим за тях. Иначе нямаше да сме тук. Важното е Човекът с главна буква да продължи напред. Не виждам нищо по-хубаво от Човека с главна буква. Разбира се, аз съм пристрастен, защото съм представител на вида. Но ако изобщо има начин да постигнем безсмъртието, за което говорим непрекъснато, това е начинът — да се пръснем, да засеем вселената. Тогава ще има реколта, която да стигне при всички лоши моменти. Няма значение дали на Земята има глад или ръжда. Новата пшеница ще поникне на Венера, или където там се озове човек след хиляда години. Направо съм обсебен от тази идея, Кери. Обсебен. Когато ми хрумна, ми се искаше да прегръщам непознати, теб, момчетата, и да разкажа на всички. Но, по дяволите, знаех, че няма нужда да го правя. Знаех, че ще дойде ден или нощ, когато и ти ще чуеш това тиктакане в себе си, ще разбереш, и няма да е нужно да се казва нищо по въпроса. Това е голяма тема, Кери, знам го, и големи мисли за човек с моя ръст, но в името на всичко свято, това е истина.
Вървяха по пустите улици на града и слушаха ехото от собствените си стъпки.
— А тази сутрин? — попита Кери.
— Тъкмо стигам до тази сутрин. Част от мен също иска да се върне у дома. Но друга част казва, че ако се върнем, всичко е изгубено. И си помислих, какво ни тормози най-много? Някои от нещата, които имахме някога. Неща на децата, твои, мои. И си казах, ако е нужно нещо старо, за да започнеш новото, то, Бога ми, ще използвам старото. Помня от една историческа книжка, че преди хиляда години са слагали въглен в кух кравешки рог, раздухвали са го по цял ден и са го пренасяли при преходите си от място на място, за да могат всяка вечер да палят огън с искрите от сутрешния. Така че претеглих всичко. Заслужава ли Старото всичките ни пари? Не! Онова, което сме правели със Старото, то е ценното. Добре тогава, а Новото заслужава ли всичките ни пари? Имаш ли чувството, че инвестираш в деня след средата на следващата седмица? Да! Ако мога да преборя онова, което ни тегли обратно към Земята, за целта съм готов да полея парите с керосин и да драсна клечката!
Кери и момчетата не помръднаха. Стояха неподвижни на улицата и го гледаха като ураган, който едва не ги бе вдигнал от земята, а сега утихваше.
— Товарната ракета пристигна тази сутрин — тихо рече той. — С нашата доставка. Да идем да я вземем.
Бавно изкачиха трите стъпала до ракетното депо и прекосиха отекващия под към склада, който тъкмо отваряше врати за новия работен ден.
— Разкажи ни отново за сьомгата — помоли едно от момчетата.
Когато излязоха от градчето с наетия камион, пълен с огромни сандъци и кутии, пакети и колети, дълги, високи, къси, широки, всички номерирани и прилежно адресирани до някой си Робърт Прентис, Ню Толедо, Марс, топлото утро бе в разгара си.
Спряха пред сглобяемата барака, момчетата скочиха долу и помогнаха на майка си да слезе. Боб се позабави зад волана, после бавно слезе, обиколи камиона и погледна сандъците.