— По-лошо място на скалата няма, тук трябва да е сирачето — казала козичката и се поверила на канарата, където тя се събирала с желязната плоча, и погледнала през плочата.
Плочата била висока колкото двамина човека, гладка като стъкло, гореща като пъкъл. Под нея в котловината спяло детето, натежала му мъката през тези четири дни, опънало се на камъка и заспало.
Козичката повикала детето, а то не я чува. Само онези ми ти големи овце вдигнали своите страшни глави. Но нали нищо не разбирали, чудовища слабоумни, отново навели глави, пасат ли, пасат онези бакърени листа, дето пръскали пламъци около техните червени глави. А козичката отронила камъче с крак, камъчето паднало край детето и го пробудило.
Ягор отворил очи и видял над себе си рижа брадица и два вити рога и още две очи, да били два ангела, нямало да са му по-мили. Скокнало детето, вдигнало ръце и рекло:
— Спаси ме, миличка.
Като казало това и когато козичката чула гласа на детето, забравила, че краката й са болни и изподрани, искала само да отиде до детето или то да дойде при нея.
Хванала се с предните крака за оградата и разтърсила глава. Връвта се отвила от рогата й и краят на връвта паднал точно в ръцете на Ягор, а другият край бил вързан за рогата на козичката. Хванал се Ягор за връвта и започнал да се вдига все по-нагоре и по-нагоре, докато не обгърнал благополучно козичката през врата. А тя пренесла детето през оградата, избавила го от страшната котловина и легнала изморена с него на един камък да си отдъхне.
А детето, тъй като едва било дочакало козичката, не сваляло ръце от врата й. Така лежали дълго един до друг сами, като две мравки на онази страшна и голяма височина.
— Хайде да тръгваме, душо Ягоре — казала най-сетне козичката.
— Не мога, козице. Изгорях от жажда, напой ме с мляко.
— Нямам мляко — пресъхна. Да отидем при кравичката.
Тръгнали гладни, жадни, капнали по стръмната скала. Трябвало да се спасят — детето се държало за козичката, а тя за детето, да не се преметнат с главата надолу и така слезли благополучно до хвойната.
Под хвойната лежала кравичката, хубаво си била починала, разхладила се на хлад, подкрепила се с росица, та май се и била за два дни напасла, посрещнала ги радостно:
— Не се бойте, мили мои. Ще ви напоя и двамата с мляко.
Легнали те, напили се с мляко колкото могли и после казали весело:
— Кравице, майчице. Каквато най-хубава и най-ситна трева има, твоя ще бъде. Самата ти си гладувала, а нас ни нахрани.
След това станали и тръгнали по същия път, по който били дошли козичката и кравичката — през смрикови дървета, та през запустялата земя, та през храсталака и през ливадата. Колкото били изминали козичката и кравичката от къщичката за четири дни, с детето стигнали до нея за един-единствен ден.
III
Докато ставало всичко това, мащехата се перчела из къщи. А когато онази сутрин забелязала, че кравичката и козичката изчезнали, тя казала:
— Какво по-хубаво за мене. Няма да имам никакви грижи, а в къщи има масло, сирене и хляб за две години, платна и вълна за три. Ще си живея самичка както ми е воля, аз съм господар на всичко и всичко трябва да е както аз искам — и полето, и кошарата, и житото, и вълната.
Нейсе, вдигнала тя глава и тръгнала веднага да огледа всичко. А Баган, по-дребен от мишка и по-силен от най-силния човек, навсякъде бил след нея, само дето тя, проклетѝята, понеже била вдигнала глава, не виждала какво става до краката й. И така тя влязла в кошарата, той по нея на вратата на обора, тя в колибата, а той клечи под прага. Но тя само това си мислела и се радвала: „Сама съм. Всичко е мое и никой нищо не може да ми направи.“
Ликувала тя така до късна вечер, нарадвала се на своята радост до тъмна нощ, а после отишла и легнала да спи. Едва била заспала и на вратата на колибата нещо почукало като миши зъб. Тозчас резето на вратата се махнало само̀, вратата се отворила сама, опушените клинци на огнището засияли като свещици, а Баган влязъл и застанал — нямал и един пръст на височина — на прага. Въртял той очи из колибата, а накъдето погледнел, всичко го посрещало — покланяла му се пейката до стената и хурката от къта зад печката, поздравявали го раклата и триножникът.
— Хайде, приятели, да видим как ще я надвием — казал Баган. Дъбовата пейка се примъкнала към огнището, а триножникът към раклата, паякът се спуснал от гредата и дошла хурката от къта зад печката. Събрали се така един към друг да се сговорят, само клинците не слизали от опушения зид, а колкото клинци имало, толкова и пламъчета имало по зида.