Мануел и Сантос, вече успели да ликвидират и другите два ягуара, останаха смаяни от внезапния обрат. Сега бе твърде опасно да преследват управителя. Те огледаха внимателно ямата и разбраха по какъв начин бе отворена преди малко: първият ранен тоба бе успял да дръпне едно въже, с което можеше да я отвори от разстояние, за да освободи ягуарите.
— Свършено е! Той ни избяга! — възкликна Сантос.
— Не съжалявай толкова! Ще уведомим Кабрильо за всичко, което се случи! Да се надяваме, че ще ни разбере и отсъди справедливо…
— Съмнявам се…
— По-важно е сега да намерим конете, за да излезем час по-скоро от тази зловеща гора.
Те тръгнаха по пътеката и не след дълго Мануел намери своя Чикито, завързан за дървото.
— А моят кой знае къде е избягал… — въздъхна Сантос.
— Качи се на моя кон — предложи Мануел. Бразилецът се съгласи. Нямаше друг начин да излязат час по-скоро от кошмарната гора.
Не бяха изминали и триста метра, когато бразилецът дочу познатото цвилене и се обърна; недалеч от тях конят му препускаше, търсейки господаря си.
Нови опити
Когато пристигнаха в града, двамата младежи похапнаха и отидоха на площада, където се намираше къщата на плантатора.
Те обясниха на пазача, че самият Де ла Бранка ги е поканил да се явят по работа, която ги засяга лично.
Пазачът се усмихна и каза, че вероятно има някакво недоразумение.
— Господарят ще бъде тук след няколко дни — обясни той.
Мануел и Сантос се спогледаха.
— Сигурен ли сте, че не си е вкъщи? — отново попита Мануел.
— Напълно! — отговори категорично пазачът. — Всички знаят, че господарят е в своята естансиа и ще се завърне тук към края на седмицата.
Младежите се отдалечиха мълчаливи и замислени. Какво ли можеше да означава всичко това?
— Пратеникът сигурно ни е излъгал или съвсем не е бил пратеник на Кабрильо — предположи след известно мълчание Мануел.
— Вероятно — съгласи се Сантос. — И това също е част от играта на управителя, за да ни прекара да минем през гората. Той с право е предполагал, че ще тръгнем по най-късия път, за да стигнем навреме в града. Наел е тези разбойници тоба, за да ни нападнат. Измислил е клопката с ягуарите, където трябваше да свършат дните ми… — с прискърбие отбеляза бразилецът.
— Да, така е. Но искрено съжалявам, че не успяхме да хвърлим подлеца в ямата, където щеше да си получи заслуженото — заяви Мануел. — Дано само не е имал и нещо друго наум.
— Какво искаш да кажеш?
— Забрави ли, че оставихме сестра ми сама?
— Как сама? Нали Ледезма и трима индианци я пазят?
— Така е. И дано да я опазят… Но горя от нетърпение да се завърна вкъщи и да се уверя, че е така.
— Конете са отпочинали добре. Така че да тръгваме, преди да се е смрачило.
И двамата младежи решиха първо да минат през полето, после през гората и чак след това през пампаса.
Привечер пристигнаха в имението. Конете бяха капнали от умора. Слязоха от тях, преди да стигнат къщата, и ги предадоха на един индианец, който ги посрещна.
Но каква бе изненадата им, когато разбраха от него, че Кабрильо е в къщата им и ги очаква.
— Как? Кабрильо в дома ми? — попита Мануел бледен и разтревожен.
Беше си спомнил онова, което бе разказала сестра му за първото посещение на плантатора.
— Остави конете да си починат до дървото! — обърна се Мануел към индианеца. — После ще ги отведеш в обора.
— Какво смяташ да правиш? — попита Сантос.
— Да се приближим, без да ни забележат — отговори Мануел. — Да влезем в градината и да се покатерим на прозореца.
Сантос се съгласи.
Те се промъкнаха незабелязано, клекнаха под прозореца на трапезарията и чуха гласа на Кабрильо:
— Не постъпваш добре, Мануелита, като не вземаш под внимание думите ми — обясняваше той, свикнал обикновено да заповядва. — Нима си съгласна да отхвърлиш с лека ръка едно богато и красиво бъдеще? Помисли си само за това, че брат ти ще бъде поставен най-високо сред всичките ми подчинени: ще му дам капитански чин. А ако се омъжиш за някакъв скитник, очакват те само лишения и беднота.
Мануелита отговори категорично:
— Казах ви, че съм сгодена! Нищо друго не ме интересува!
— Ама че годеж!
— Обичам Сантос и никога няма да се откажа от него!
— А ако те направя своя жена? Ако ти станеш стопанка на огромното ми имение? Помисли добре, Мануелита!
— Не желая да ви слушам! Моля, вървете си!
— Не още. Кажи ми поне една любезна дума! Моля те!
Сгушени под прозореца, двамата приятели слушаха разговора бледи и разтреперани.
Изведнъж чуха високия разтревожен глас на Мануелита:
— Оставете ме!