Освен това дори не скриваха своята небрежност в работата: движеха се лениво и разпуснато.
Мануел наближи един индианец, когото отскоро бе назначил за отговорник на групата.
— Твоите хора ми изглеждат много отпуснати днес, Добейра — с нескрито недоволство заяви Мануел.
Индианецът не отговори нищо. Мануел продължи:
— Няма да търпя ленивци в моята плантация! Длъжен си да ги раздвижиш! Веднага!
Добейра повдигна рамене.
— Работят, както могат! После се отдалечи и извика:
— Чухте ли? Господарят нарежда да се работи по-живо!
Индианците отново се усмихнаха и продължиха да работят с лопатите, но още по-лениво.
Мануел погледна Сантос и удари коня си с камшика.
Двамата приятели се отдалечиха.
— Ледезма има право. Днес работниците, кой знае защо, се държат особено. Това ме изненадва. Те знаят, че се отнасям към тях много по-добре, отколкото богатите естансиерос, които ги бият и хранят недостатъчно. Какво ли може да се е случило? Просто недоумявам…
Следващата група работници изглеждаше още по-ленива. Индианците гледаха своя господар насмешливо — нахално. Мануел напълно се убеди, че нещо се бе случило. Разпита и този ръководител на групата, но и той започна да увърта и да дава неясни обяснения.
В цялата плантация държането на работниците индианци изглеждаше не както преди.
Мануел повика Тенильо. Старият индианец, надзирател на всички работници в плантацията, бе негово доверено лице. Запитан за случилото се, той не закъсня да обясни на господаря си коя е причината.
— Индианците възнамеряват да напуснат работата, защото получиха по-изгодни предложения от други плантатори.
— От кои?
— Не зная точно. Колкото и да се старах, не успях да узная, тъй като те знаят, че съм ви верен и мога да ги издам.
— А кога смятат да напуснат?
— Още днес.
— Днес? Невъзможно е! Тъкмо днес разчитам много на тях! — извика Мануел. — Гледай да ги склониш, Тенильо! Обясни им, че съм склонен да им увелича надницата!
— Ще се постарая, но не вярвам да успея — отвърна уклончиво Тенильо.
Двамата младежи се върнаха обратно.
След около час Тенильо дойде да уведоми Мануел, че не е успял да ги склони и че всички са напуснали плантацията.
Мануел и Сантос разбраха, че техните неприятели са си поставили за цел да съсипят плантацията на Мануел, като я превърнат в пустош, тъй като няма да има кой да работи. Те добре знаеха, че за да намери други работници, Мануел трябваше да ги търси далеч оттук, а това ще струва пари, които младежът няма да може да отдели.
Денят мина тежко за Мануел и сестра му, но той бе само прелюдия към още по-съсипващо събитие.
През нощта силен взрив събуди тримата. Те бързо се облякоха, изскочиха навън и почти се сблъскаха с Ледезма и Тенильо.
— Какво става? — попита Мануел.
— Някой е разрушил бента на реката, която напоява плантацията! — отговори Тенильо.
— Буйните води на реката заливат всичко. Полята са застрашени да потънат под тях! — добави Ледезма.
Нощта бе ясна. Мануел и Сантос яхнаха конете. След около стотина крачки спряха поразени. Водите на Бермехо буйно заливаха плантацията с бързите си вълни, които опустошаваха всичко по пътя си.
Мануел извика от отчаяние. Цялото му състояние бе пропаднало.
Сантос беше блед като платно.
— Това е дело на същата подла ръка, която готвеше и покушенията. Ще трябва на всяка цена да потърсим домакина!
Обърнаха конете. Водата вече бе стигнала до коленете им. Завърнаха се вкъщи, където Мануелита ги очакваше разтреперана.
Водата заливаше избата и обора. За щастие, жилището бе построено на по-високо място.
Сантос прегърна Мануел. С разтреперан от вълнение глас той промълви:
— Приятелю, съзнавам, че аз съм причината за всичките ти беди. Ти живееше спокойно тук със сестра си и никой не ти устройваше засади, никой нямаше намерение да те лиши от имота ти, да те съсипе. Съдбата ме доведе до твоята врата, аз потропах и ти гостоприемно ми я отвори… но ти донесох нещастие.
— Какво говориш, Сантос!
— Така е — продължи бразилецът. — Не можеш да отречеш, че всичките злини дойдоха заедно с мен в този дом.
— Моля те, не говори така! — изплака девойката.
— Моят враг стана и ваш! — продължи Сантос. — Той разбра, че си мой приятел, че споделяш моите беди и реши дати стори най-голямото зло. Той смята и теб за свой неприятел.
— Замълчи! — едва сдържаше риданията си девойката.
— Не, реших да си отмъстя сам. Не е справедливо да намесвам и вас.
— Но какво, за Бога, искаш да кажеш? — попита Мануел.
— Едно нещо ми причинява голяма болка. — Бразилецът погледна към Мануелита.