Плантаторът отиде при писалището си, написа няколко реда на един лист, сложи го в плик и го повери на слугата си.
— Предай това писмо на Арчикунга! — заповяда той. Слугата погледна господаря си и плика и излезе.
— Както виждате, правя всичко възможно, за да получите удовлетворението, което Ви се полага — добави той. — Не искам такива хора в поверения ми район! А що се отнася до бента, той ще бъде поправен за сметка на правителството, макар че вие бяхте длъжни да поемете разходите. Колата ми ще ви закара до края на естансиата. Не ви я предлагам за по-нататък, защото, както знаете, пътят там не е за коли.
— Благодарим ви! — промълви Мануел, чиято великодушна и благородна душа не забелязваше в думите на Кабрильо лъжливите намерения, скрити под маската на любезността.
Въпреки всичко той вярваше, че господинът е човек, малко суров, но енергичен и справедлив.
Обаче Сантос не мислеше така. Загрижеността на Кабрильо му изглеждаше пресилена и двулична, но все още не можеше да го заяви открито.
— Да се надяваме, че вашите хора ще могат да заловят двамата злосторници — подчерта бразилецът. — Така ще отървете страната от други подобни престъпления.
Кабрильо де ла Бланка сподели техните надежди и дори изказа увереността си, че скоро злодеите ще бъдат изправени пред съда.
При сбогуването му един внимателен наблюдател, още по-внимателен и от бразилеца, би забелязал известна обезпокоителна заплаха.
Гостите се качиха отново в кабриолета, изпратени от плантатора. Поведението му изненада пеоните, които намираха за странно вниманието, проявено към такива скромни земевладелци като Сантос и Мануел.
Когато стигнаха до края на пътя, който разделяше обширните полета на естансиата, тримата слязоха и благодариха на кочияша. После продължиха пеша, коментирайки добрия прием на Де ла Бланка.
Мануел бе доволен, но Сантос не скриваше недоверието си към Кабрильо. Смяташе, че той също е замесен до известна степен в злодействата.
Намериха лодката в залива, качиха се в нея и се спуснаха по реката, която под косите лъчи на слънцето изглеждаше като разтопено сребро.
Не бяха изминали и половин километър, когато се случи нещо съвсем неочаквано.
Лодката, стигнала до един завой, бе нападната от четирима индианци, изскочили внезапно изпод водата. Веднага се нахвърлиха с юмруци върху Мануел и Сантос, а в същото време се появи и пети индианец, който хвана девойката за раменете и я отвлече към брега.
Индианците престанаха да удрят Мануел и Сантос и отново се гмурнаха във водата.
Когато се посъвзеха от замайването, Мануел и бразилецът вдигнаха пушките и стреляха. Макар че индианците плуваха под водата, единият от тях бе улучен и ранен. Той изплува на повърхността, обагрена от кръвта му, и след миг изчезна отново.
— Мануелита! Къде е Мануелита? — извика брат й. Девойката отчаяно се бореше с похитителя си, за да се освободи.
Сантос вдигна пушката и се прицели, но Мануел я хвана и отклони дулото й.
— Не стреляй! Опасно е за живота на сестра ми! — извика той и по гърба му полазиха студени тръпки.
Двамата грабнаха отново веслата и с енергични усилия започнаха да гребат към брега. Когато стигнаха там, похитителят бе вече отвлякъл девойката навътре в гората.
— Сестро! Сестро! Къде си?! — извика Мануел, грабна пушката и се втурна между дърветата.
Сантос го следваше наблизо, дълбоко поразен от случилото се.
Сцената се бе развила с такава бързина, че двамата младежи все още не можеха да дойдат на себе си и да се ориентират. Ударите на четиримата индианци ги бяха замаяли и ги бяха принудили да останат за миг беззащитни. Този именно миг бе позволил на петия индианец да дръпне Мануелита във водата и да я отвлече.
Двамата приятели бяха излезли от водата.
— Проклятие! — викна Мануел.
Похитителят бе успял вече да се качи на кон, метнал пред себе си припадналата девойка, и да се отдалечи в галоп през прерията.
— Отвлечена! — изрева Сантос.
— Не съумяхме да я опазим! — добави Мануел.
— Да не губим време във взаимни обвинения! — заяви бразилецът. — Веднага трябва да я спасим!
— Да, трябва да я спасим! Но по какъв начин? Разбойникът е на кон! — чудеше се Мануел.
После се втурнаха напред с тревожни викове, но похитителят се отдалечаваше все повече в настъпващата нощ.
Преследване в гората
Тичаха близо половин час напразно. Конят бе изчезнал от погледа им. Мануел и Сантос спряха сред полето, граничещо с имението на Кабрильо.