Изведнъж дочуха продължително цвилене.
— Коне! — извика Мануел.
В падащия здрач двамата младежи забелязаха двадесетина полудиви коня, които още пасяха кротко.
Двамата прескочиха телената ограда и се метнаха на по един кон, залавяйки се за дългите им гриви. Като опитни укротители, те знаеха хитростите, с които можеха да бъдат обуздавани дивите коне от прериите. Притискайки слабините им със силните си крака, те принудиха животните да препуснат напред.
С викове и с пришпорвания Сантос и Мануел накараха конете да препускат бясно, за да настигнат бягащия кон, почти изгубил се от погледа им.
Изведнъж равнината свърши. Започваше гъста гора и те неусетно влязоха в нея. Под гъстия свод на дърветата се разнесе далечно цвилене.
— Смелост, Мануел! — викна бразилецът. — Ще ги настигнем!
В гората ставаше все по-тъмно, но равната пътека се очертаваше ясно. Двата коня, върху които така ловко се бяха настанили двамата младежи, им се подчиняваха, сякаш ги познаваха от дълго време. Тропотът глухо отекваше в гората, огласена от крясъците на маймуните или от рева на някой звяр.
Цвиленето на преследвания кон се чуваше все по-ясно и вдъхваше надежда у двамата приятели.
Фантастичното препускане през гората, която ставаше все по-непрогледна, продължи около час, когато изведнъж се разнесе гръм на огнестрелно оръжие.
Преследвачите ускориха галопа. Смаяни от всичко, което се случваше, те не щадяха конете.
И в този миг се чу ясният глас:
— Мануел! Мануел!
Конете намалиха галопа и спряха. Неясна сянка се изправи пред двамата младежи.
— Мануелита! Мануелита! Ти ли си? — викна тревожно братът и скочи от коня.
Сантос го последва.
Девойката, която стискаше револвера си, без да го изпуска, се хвърли в прегръдките на брат си.
— Как успя да се освободиш? Говори… — Мануел се помъчи да прочете отговора по лицето й.
Сантос също бе в трепетно очакване. Мануелита, която дишаше тежко, започна разказа си, прекъсван от дълги паузи:
— Бях припаднала… съвзех се в гората… Индианецът ме бе оставил пред себе си… върху гърба на коня… Изведнъж си спомних за револвера в пояса ми, но помислих, че сигурно е мокър и няма да може да ми послужи… Стараех се да не мърдам… Все по-ясно чувах тропота на конете ви, които препускаха след нас. Престорих се все още на припаднала… Индианецът бе погълнат изцяло от пришпорването на коня, защото разбираше, че ще го настигнете… Тогава дясната ми ръка се докосна до студения метал… Разбрах, че това е револверът на индианеца… Вдигнах бавно ръката си и я прокарах по дръжката… Хванах я изведнъж, насочих дулото към гърдите на индианеца и… стрелях! Индианецът, без да каже нито дума, падна на земята. Конят ускори препускането. Напразно се опитвах да се заловя за гривата му… паднах и аз на земята, а конят изчезна от погледа ми. Станах и започнах да тичам като луда към вас. Ориентирах се по тропота, който ставаше все по-отчетлив… минах покрай ранения индианец, който лежеше неподвижен на земята… Не посмях да го разгледам по-дълго, за да се убедя, че е мъртъв… И така, ето ме тук!
— Мануелита! Скъпа сестро! — Целуна я Мануел. — Ти успя да се спасиш сама… показа смелост и присъствие на духа повече от нас.
— Мануел има право! — добави бразилецът. — Когато индианците нападнаха лодката като малайски пирати, ние, замаяни, позволихме на петия злодей да те отвлече!… Да, ти прояви изключително хладнокръвие!
— Ужасът на положението, в което се намирах, ми подсказа средствата за защита — обясни девойката. — Но за да се освободя, бях принудена да убия човек.
— Нито сянка от угризение не трябва да замъглява кристално чистата ти съвест! — възкликна Мануел. — Ти си действала в условията на законна самоотбрана.
— И бездруго вие щяхте да ме спасите! Сигурна съм! — добави девойката. — Вашите коне щяха да ни настигнат. Но откъде взехте тия буйни животни?
— От едно поле — отговори Мануел. Това си бе чиста кражба, но в този момент не можехме да мислим за нищо друго освен за преследване на твоя похитител!
— Ще върнем конете на мястото, откъдето ги взехме. — Погали шиите им бразилецът.
— Сега ли? — попита Мануел.
— Мисля, че не е уместно да излизаме от гората тази нощ — забеляза бразилецът. — Неприятелите ни може да са ни устроили поредната засада. По-благоразумно е да навлезем навътре и да потърсим безопасно място за нощуване. А утре, призори, отпочинали, ще се завърнем при реката. Много е вероятно да не намерим лодката, която в бързината не успяхме да завържем.
— Можем да се приближим тихо до Бермехо, за да отидем на другия бряг, а оттам — у дома.