Навлязоха в гората. Водеха със себе си конете, затова напредваха бавно сред огромните кактуси. Най-сетне стигнаха до открито пространство, което им се стори удобно за пренощуване.
От дълги преплетени лиани бразилецът направи две въжета, с които завърза конете за дърветата, а Мануел и сестра му събираха сухи дърва, за да запалят огън, който да прогонва зверовете.
Приготвиха легло от шума и легнаха под гъстите клони на едно дърво.
Преди да заспят, те си припомниха опасните случаи през деня. Неприятелите им проявяваха странна упоритост при подготвянето на всевъзможни засади. Очевидно бяха проследили посещението им в дома на плантатора и бяха причакали връщането им при реката, за да изпълнят дяволското нападение върху лодката.
— Ти спомена за малайските пирати — сети се Мануел. — Прилагат ли често тази хитрост, когато нападат корабите?
— Почти винаги — обясни бразилецът. — Изчакват пристигането на корабите, скрити зад храсталаците на брега. Когато ги видят, гмуркат се незабелязано под водата с кама между зъбите, заобикалят лодката или кораба, със светкавична бързина скачат на палубата и започват с особена жестокост да удрят всеки, който се изпречи пред тях, без да оставят възможност на нападнатите да се опомнят.
— Тукашните индианци не постъпват по този начин — заяви Мануел.
— Сега си спомням! — извика бразилецът. — Самият Пабло Мадейра в Мато Гросо ми бе обяснил системата на малайските пирати. Несъмнено той е научил петимата наемни индианци да я приложат при нападението на лодката ни.
— За наше щастие не са я приложили напълно — възрази Мануел.
— Какво имаш предвид?
— Нещо много важно, което ни позволи да стигнем дотук и да разговаряме.
— Да, разбрах. Пиратите на аржентинския Бермехо се ограничиха да ни удрят само с юмруци, а не с известните малайски спирални ками, причиняващи рани, които трудно заздравяват.
— Вижда се, че наставленията на Мадейра не са били точни!
— Или индианците са имали за цел само да отвлекат Мануелита — предположи Сантос Каравелас.
След кратко мълчание той продължи:
— Това обстоятелство не те ли навежда на някаква мисъл?
— Да. Мисля, че нашите неприятели няма да престанат да ни преследват.
— А не мислиш ли, че имат и друга цел?
— По-точно?
— Помисли за опитите на плантатора да спечели благоразположението на сестра ти.
— Безполезни опити!
— Тъкмо защото са безполезни, може да са го довели до крайното решение да отвлече Мануелита — заяви бразилецът.
— Не вярвам да е стигнал дотам — промълви Мануел, явно обезпокоен от думите на приятеля си.
После се обърна към сестра си и я попита:
— Ти какво мислиш за това?
Девойката отговори с малко раздразнен глас:
— Опасявам се, че Сантос казва истината. Думите на плантатора не ми вдъхват доверие. Той не е искрен човек! И той е кръвожаден ягуар като Мадейра. Това е моето впечатление. Но не бих искала да предприемете нещо, което може да погуби всички ни.
А в себе си Мануелита вече беше уверена, че Кабрильо е пряк вдъхновител на всичките тези покушения срещу тях.
Още първия път, когато го видя под прозореца си, девойката почувства инстинктивен страх. Думите му бяха неискрени. След това, когато я намери сама в къщи, това впечатление се потвърди. Нито за миг не можеше да повярва на уверенията на Кабрильо, че повече няма да я безпокои. Изглежда, само привидно се бе отказал от своето намерение… В действителност по всичко изглеждаше, че той е авторът на всичките сполетели ги беди… Девойката не можеше да се отърве от мисълта, че той е скритият и могъщ вдъхновител на всичките покушения, но как да сподели своите подозрения? Това би означавало да сложи в ръцете на Мануел и Сантос по един нож и да им каже: убийте злодея! Той е! А по такъв начин щеше да отвори пред тях вратата на затвора и да ги предаде на палача!
— Остава ни само един изход — заяви Мануел. — Да се изселим! Аз съм ефрейтор и съм отбил службата си. Имението е в много лошо състояние след наводнението. Ще го продадем и ще отпътуваме. Ще се изселим оттук…
— Но не и преди да сме изобличили виновниците, за да си получат заслуженото! — извика бразилецът.
— Хайде да се опитаме да поспим — помоли Мануелита. — Може би утре ни очакват нови неприятности…
Те се умълчаха. Гората през нощта, прохладна от острия ветрец, бе пълна с хиляди шумове, разнасящи се от стаените гъсталаци: гласове на животни, които излизат от хралупите си, за да търсят храна, пукот на раздвижени от вятъра клони; зловещи ревове на зверове. Това бе ужасната мелодия на горските дълбини, където господстваха най-жестоките инстинкти.