Умората си каза думата и скоро и тримата заспаха.
В огнения кръг
Бразилецът се събуди внезапно през нощта: диви викове бяха нарушили съня му и остър дим задушаваше гърлото му. Конете, завързани за дърветата, цвилеха уплашено.
Той се надигна и седна, за да се окопити и разсъни. Виковете продължаваха да се носят в гората. Сякаш бяха на разярени и уплашени животни. Тънката мъгла от дим вероятно бе донесена от вятъра. Може би някъде бе избухнал пожар.
Сантос се обърна. Годеницата му и брат й все още спяха. Преди да ги разбуди, той искаше да се увери каква е опасността. Би било грях да прекъсне техния здрав и сладък сън заради несъществуваща или все още далечна опасност.
Стана и реши да се покатери на дървото, под което се бяха разположили. Пъргав и силен, бразилецът скоро се покатери доста високо. Мъглата ставаше все по-гъста, а миризмата от сгъстяването на мъглата и пушека — по-остра. Ревът на свирепите животни затихваше — вероятно се бяха отдалечили. Дървото бе много високо и се издигаше над всички останали.
Сантос забеляза от върха му, че опасността не е толкова далечна.
Огненият кръг бе доста широк, но бързо се стесняваше. Езиците на пламъците се извисяваха и пълзяха от дърво на дърво. Горските животни, търсейки изход, бавно се отдалечаваха, а дали той и приятелите му щяха да намерят такъв изход?
Бразилецът се огледа наоколо. Стори му се, че се намира почти в средата на огромно огнище, което все повече се приближаваше и скоро щеше да ги стегне в огнения си обръч.
Ослуша се. Ревът на животните, изненадани от огромния пожар, идваше откъм запад. Вероятно там гората все още не бе засегната от пламъците.
Сантос бързо заслиза и когато скочи долу, извика:
— Събудете се! Пожар!
Братът и сестрата бързо скочиха.
— Какво има? — попита Мануел.
— Гората гори от всички страни! — отговори бразилецът.
Конете, почувствали близката опасност, цвилеха непрекъснато.
— Нямаме нито минута за губене! — извика Сантос. — Бях на най-високото дърво и видях, че сме заключени в огнен кръг.
— На конете! — извика Мануел. — Няма съмнение, че това е работа на неприятелите ни.
Той повдигна сестра си, постави я на гърба на коня и сам се метна зад нея. Бразилецът се качи на другия кон, след като преряза с ножа си преплетените лиани, с които животните бяха завързани.
— На запад! — извика той.
Сантос пръв препусна по една пътека, която безсъмнено трябваше да води към някоя река, както е обикновено в горите, които разделят една прерия от друга. Препускаха в продължение на цял час сред все по-гъста мъгла от дим, която вятърът тласкаше на юг. Изведнъж чуха силно пращене на счупени клони.
— Това е стадо бизони! — извика Мануел. — Върви след нас!
— Търси изход! — обади се бразилецът.
— Ще трябва да навлезем навътре в гората и да ги оставим да минат. Друг начин не виждам — забеляза Мануел. — Иначе рискуваме да бъдем съборени на земята и премазани от копитата им.
Те се отстраниха вляво в някакви храсталаци покрай пътеката. Бизоните бяха наблизо. Бясното им препускане напомняше грохота на огромен влак.
— Можем да се сдобием с богати запаси! — забеляза бразилецът, гледайки шумно преминаващите животни.
— Сигурно, но би било опасно. Стадото може и да ни унищожи, както е разярено.
— Откъде ли идва?
— Вероятно тези бизони принадлежат на някоя естансиа от отсрещния край на гората.
— Как ли са избягали?
— Случва се понякога някой женски бизон да прескочи телената ограда и да навлезе в горите. Тогава по силата на подражанието цялото стадо я следва.
— А тези бизони няма ли да бъдат прибрани от притежателя им?
— Трудно ще бъде! Ако стадото успее да се спаси от пожара, е способно да отиде чак в Гран Чако. Ето че вече мина цялото стадо.
— А не е ли възможно пожарът да го върне обратно?
— За жалост това е твърде възможно и тогава ние ще се окажем затворени в огнения кръг.
Въздухът се нажежи застрашително. Очевидно бе, че кръгът на пламъците се стеснява. Тримата отново яхнаха конете и препуснаха след бизоните.
Мануел се опитваше да успокои сестра си, като омаловажаваше опасността.
— Не се бой, Мануелита! Бизоните се спасиха… Ще се спасим и ние!
— Все ще намерим някое място, незасегнато от пламъците! — добави и Сантос Каравелас.
Но двамата не можеха да скрият в себе си трагичното положение, в което се намираха. Мученето на бизоните заглъхваше на запад. А това бе доста успокоителен знак. Мануел и Сантос въздъхнаха облекчено. Бизоните бяха намерили изход. Но същевременно въздухът бе станал толкова нажежен и задушен, че бе невъзможно да се диша. Острият дим проникваше в очите, гърлото и дробовете. Конете бяха обезумели от страх. Те препускаха, ръководени единствено от инстинкта си.