Мануелита стискаше силно ръката на брат си.
— Мануел, изгубени сме! Каква ужасна смърт ни очаква! — промълви тя с пресипнал глас.
— Не се страхувай, Мануелита! Досега небето ни пазеше от гибел… Не е възможно враговете ни да не получат възмездие. Ние трябва да отмъстим за всичко, което ни сториха. Ще видиш!
Изведнъж се разнесе радостен вик:
— Поток!
Действително в края на пътеката блеснаха водите на малък приток на Бермехо, който течеше покрай част от гората. Отраженията на големия пожар осветяваха водата, която блестеше като разтопено злато.
Пред тях имаше малък проход, незасегнат все още от пламъците на пожара.
— Спасени сме! — извика Мануел.
Но съдбата като че ли опроверга младежа. Тънко и високо дърво, прегоряло в основата си, падна и прегради пътеката.
— Ах, Мануел! Тази преграда ще бъде непреодолима! — извика девойката. — Сбогом, Сантос!
— О, не! — извика бразилецът.
Конят на Сантос изцвили отчаяно, но не се спря пред огнената преграда и я прескочи. Мануел извика. Конят му последва примера на другаря си и прескочи горящата преграда.
— Помощ! Помощ! Горя! — извика девойката. И наистина дрехите й се бяха подпалили. Това бе ужасен миг!
Ризата на Сантос беше запалена. Само след няколко секунди и тримата нещастници щяха да се превърнат в живи факли.
Сантос веднага отправи коня си към потока, отпусна юздите му и се потопи във водата. Мануел го последва, като повлече и сестра си подир себе си. Така успяха да се спасят от пожара, но не бяха съвсем сигурни, че ще могат да се избавят от смъртта.
Буйните води на потока повлякоха тримата. Мануел повдигна сестра си и заедно с бразилеца започна да се бори с вълните. Конете цвилеха и мятаха гриви отчаяно.
С последни сили тримата най-сетне стигнаха до отсрещния бряг след конете, чийто инстинкт бе улеснил спасяването им.
Мануелита се хвърли в прегръдките на брат си.
— Ако и пожарът в гората е дело на нашите подли врагове, в тоя момент те сигурно са убедени, че сме загинали.
— А дали сме сигурни, че пожарът е запален от тях?
— Това не може да бъде случаен пожар. Нужни са били няколко души, които са подпалили гората от няколко различни места с надеждата да ни ликвидират. Но и този път ще трябва да изпитат горчиво разочарование.
В червената нажежена нощ опожарената гора представляваше ужасна гледка. Пламъците се издигаха високо към небето, осветявайки зловещо цялата огромна местност.
Тримата спасени трябваше бързо да се отдалечат от потока, защото въздухът бе станал невъзможен за дишане и скоро щеше да ги задуши.
— Пожарът по всяка вероятност ще продължи няколко дни и може да се разпространи далеч в прериите — забеляза Мануел. — Но за щастие чувствам полъха на агуасеро.
— Какво е това? — попита бразилецът.
— Вятър, който духа от Кордилерите и е сигурен предвестник на дъжда.
Мануел възкликна:
— Спомням си, че тук някъде наблизо е хижата на рибаря Фигуейра.
— Наистина — потвърди Мануелита. — Той ти е приятел и ти е признателен, че веднъж го спаси от един ягуар. Сигурно ще ни подслони.
— Ще можем да дочакаме зората под покрив — забеляза Мануел, — защото дъждът наближава.
Мануел не бе се излъгал. След малко едри капки дъжд зачукаха по листата на дърветата.
Нападението на бегачите
Стигнаха тъкмо навреме до къщичката на рибаря Фигуейра. Проливен дъжд, придружен от силен вятър, просто заля околността.
Гората продължаваше да гори, но бе лесно да се разбере, че ако поройният дъжд продължи, след няколко часа пожарът ще бъде угасен.
Къщичката бе построена на брега на притока на Бермехо. Зад нея се виждаше навес, отрупан с мрежи и рибарски принадлежности.
Тримата младежи се подслониха под него и така за известно време се предпазиха от поройния дъжд, който се изливаше над пампасите.
Съмваше се, но рибарят още спеше. Под навеса тримата видяха едно отворено прозорче. Мануел приближи до него и погледна вътре. Не можеше да различи нищо, защото беше много тъмно, но веднага разбра, че Фигуейра спи дълбоко: хъркането му бе толкова силно, че въпреки барабаненето на дъжда по покрива се чуваше ясно.
— Ей, Фигуейра! Съмва се! — извика Мануел и плесна с ръце.
Мануел чукаше и подвикваше, докато рибарят се събуди.
— Кой ме вика?
— Аз съм, Мануел!
— Ах! Добър приятел! — извика Фигуейра. — Добре дошъл. Какво искаш?