— Не видя ли какъв порой донесе агуасеро? — попита Мануел.
— Вярно, вали… — отговори рибарят. — Но какво ви води насам… по това време и в този час?
— С мен са Мануелита и още един приятел. Тук сме, за да те помолим за подслон.
— Защо не каза веднага? Чакай, сега ще отворя вратата. Хайде, влизайте!
— Излишно е, Фигуейра! — спря го Мануел. — Този прозорец е достатъчен, за да влезем.
Той се облегна с ръце на перваза, повдигна се и влезе.
Мануелита го последва. Сантос завърза конете за някакъв кол и също скочи вътре.
Рибарят, станал от леглото си, запали лампата.
Стаичката бе бедна и неприветлива, с едно-единствено легло и няколко кухненски принадлежности, с груба дървена масичка и пейка.
— В момента, в който се събудих, си помислих, че пак онзи естансиеро, със „злата светлина“, ме безпокои — обясни рибарят.
— Какво иска да ни каже? — обърна се към Мануел бразилецът.
Мануелита бе страшно изплашена от чутото.
— „Злата светлина“ е огнена топка, която тича след някого, на когото ще се случи нещастие — обясни Мануел. — Това е злият дух, който се явява през нощта. В това вярват хората от пампасите, особено жените… но аз не се плаша от „злата светлина“.
— Не може да не се плашиш, след като знаеш, че тя е винаги предвестник на нещастие! — отвърна му девойката.
— Да, така е! — потвърди и рибарят. — В пампасите, животните, които умират, покосени от някаква болест, остават на земята, за да изгният и да станат на тор. От тлъстините на труповете се образуват често подвижните огньове, които аржентинските гаучо наричат „злата светлина“.
— Какво каза, Фигуейра? Мислеше, че е естансиеро със „злата светлина“, така ли? — попита Мануел.
— Така помислих след като се събудих — отговори рибарят. — Защото снощи дойде при мен един сеньор на кон, придружен от двама пеони, също на коне. Той ми каза да му приготвя мате, което сега приготвям и за вас.
— Значи този сеньор пи мате при теб?
— Да, Мануел — отговори рибарят. Той запали малката печка, върху която сложи да ври съд с вода, и продължи: — Направих му мате, той ми даде няколко сентавос и си отиде с двамата пеони, като им каза: „Продължавайте и правете онова, което ви заръчах“. Пеоните се запътиха към реката, а той тръгна по отсрещния път. Беше вече нощ. Изпратих го с поглед и видях как „злата светлина“ се изтърколи подире му. „Ще му се случи някое нещастие — помислих си. — Може би ще бъде нападнат от ягуари или от змии.“
— А защо не да изгори в горския пожар! — погледна към Сантос Мануел.
— Какъв горски пожар? — попита Фигуейра. — Тук, наблизо до къщата ти… Нима не си забелязал през тази нощ, че гората се е запалила?
— Не! Спал съм като пън! Бях много изморен!
— Излез и погледни там, долу! Рибарят стана и излезе.
— Какво мислиш, Мануел, за човека, който е пил мате тук?
— Може да е бил управителят на Кабрильо. Ще трябва да накараме рибаря да разкаже по-подробно за случилото се тук.
Фигуейра влезе.
— Вярно бе! Гората продължава да гори… — възкликна той. — Но дъждът скоро ще я угаси. Сега виждам, че и дрехите ви са обгорени… Може би…
— Спасихме се по чудо — обясни Мануел. — Ако не беше реката, щеше да ни сполети съдбата на рибите, които пържиш в тигана.
— Сега вече няма начин да не повярваш в „злата светлина“! — обади се възбуден рибарят. — Точно тя породи нещастието. Но не ми се вярва онзи сеньор да е изгорял, защото пое пътя срещу гората… По-вероятно е двамата пеони да са изгорели…
— Я кажи, приятелю Фигуейра, разгледа ли добре лицето на този сеньор?
— Да, беше гладко обръснат. Може би на около тридесет години, мургав, висок, силен…
— А с какъв цвят бяха очите му?
— Очите ли? А, да, спомням си… сиви.
— А не забеляза ли нещо по-особено?
— Стори ми се, че на лявата му буза имаше малък белег от рана — отговори Фигуейра.
— Значи той е! — извика Сантос. — Пабло Мадейра!
— Какво говореха? Какво заръча на пеоните?
— Попита дали имат достатъчно куршуми. Фигуейра приготви три бомбиля, тоест тръбички за пиене на мате, което пък представляваше настойка, толкова необходима за аржентинския начин на живот, че той не би могъл да съществува без ароматичното питие, което всички — и богати, и бедни, пият по всяко време на деня.
Тримата мълчаливо опитаха вкуса на мате. Една и съща мисъл занимаваше умовете на Сантос и Мануел.
Пръв наруши мълчанието Мануел:
— Сантос, твоят враг не е избягал, както каза плантаторът.
— Кабрильо ни излъга. И го направи, защото, уверен съм, го закриля…
— Дали да не тръгнем да го търсим?
— И аз си мисля това, но не трябва да излагаме Мануелита на опасност!