— Да, сестра ми се изложи вече на толкова опасности.
— Ако има нова опасност и аз искам да присъствам — извика смелата девойка със светнали очи.
— Ти си уморена, Мануелита! Пожарът прекъсна съня ти, а ужасното препускане през гората не е било приятно за теб.
— Нито за вас!
— Преминаването на потока бе уморително.
— И за вас, и за мен.
— Имаме само два коня!
— Стигат ни, Мануел.
— Не може да се излезе на глава с това упорито момиче! — извика усмихнат Мануел. — Но дъждът няма да ни позволи да започнем веднага преследването. Докато чакаме, да помолим добрият Фигуейра да ни приготви една закусчица от пържена рибка… Какво ще кажеш, Фигуейра?
— Мисля, че при този дъжд ще бъде абсурдно да се впуснете в такъв рискован път, особено когато трима души разполагат само с два коня. За мен е празник да бъдете в къщата ми. Имам доста риба, уловена снощи.
Добрият Фигуейра се залови да чисти рибата. Мануелита пожела да му помогне.
След малко апетитна миризма на пържена риба изпълни къщичката на рибаря и всички побързаха да седнат на масата.
Изминаха близо два часа. Дъждът през това време бе престанал, небето се проясняваше. От гората се издигаше висок стълб дим. Потокът, чиито води бяха придошли, сега изглеждаше по-буен.
Рибарят, който излезе, за да сложи в ред мрежите си, възкликна:
— Десетина индианци на коне идват насам.
— Откъде ли изскочиха? — попита Мануелита.
— Във всеки случай не идват с добри намерения — поклати глава рибарят. — Това ме учудва, защото индианците досега никога не са се държали зле с мен. Спя винаги на отворен прозорец…
— Дали не са изпратени от злодея да ни търсят?
— Но те би трябвало да мислят, че сме изгорели в пожара!
Рибарят влезе в къщата.
— Затвори прозореца! — помоли го настойчиво Мануел. — Всички да бъдем готови! Надявам се оръжието сега да ни послужи добре!
— Идват направо в къщата ми! — заяви рибарят, след като затвори прозореца. — Въоръжени са с пушки. Ако имат лоши намерения, ще им отговорим както се полага.
Фигуейра също взе старата си пушка.
Ездачите приближаваха. Двата коня, завързани под навеса, изцвилиха. Бразилецът, Мануел и сестра му бяха готови за предстоящото сражение.
— Не се показвайте! — предупреди тихо Фигуейра. — Аз ще отговарям.
След миг някой извика:
— Хей, рибарю, отвори!
— Кой си ти? — попита Фигуейра.
— Ние сме бегачи от пампасите! На кого са тези коне?
— Мои са! — отвърна без колебание рибарят.
— Не може да бъде! На риболов не се ходи с коне. Не се ли намират при теб трима души?
— Не! Сам съм с рибите си.
— Тогава отвори, за да се уверим.
— Няма да отворя! Не можеш да ме задължиш!
— Толкова по-зле за теб! Ще разбием вратата!
Чу се неясна глъчка, след което вратата бе тласната няколко пъти с рамене.
Фигуейра постави пушката си в една цепнатина и стреля.
Силен вик, последван от проклятие, показа, че някой бе ранен.
— Да минем през прозореца! — извика един от бегачите.
Мануел и Сантос поставиха дулата на револверите си в малкия отвор и натиснаха спусъците. Чуха се сподавени стенания. Последва яростна стрелба, но куршумите не успяха да засегнат обсадените.
Мануел и Сантос през прозореца, а Мануелита и Фигуейра, закриляни от стените, отговориха с нови изстрели.
Обсадените се намираха в сравнително по-изгодни условия за отбрана. Доколкото можеха да съдят по виковете, половината от нападателите не бяха в състояние да продължат сражението.
Изведнъж се чу отдалечаващ се конски тропот.
— Дали не са се отказали от обсадата? — попита Сантос.
Мануел погледна през отвора на прозореца.
— Разбойниците се връщат — заяви той. — Останали са само няколко души.
— Обаче са ни задигнали конете! — извика Сантос, който си позволи да отвори прозореца.
Фигуейра и тримата му гости изскочиха веднага навън. Пред вратата лежаха неподвижно двама от нападателите, а други двама стенеха недалеч от тях. Конете им изчезваха към гората. Мануел и Сантос разгледаха убитите индианци. С помощта на Мануелита и Фигуейра двамата ранени бяха пренесени в къщата. Искаха да ги разпитат, за да разберат кой ги е изпратил.
Единият не можеше да говори, но другият промълви, макар и с големи усилия:
— Бледоликият…
Фигуейра извика от прозореца:
— Виждам друг естансиеро на кон! Идва към нас… Мануелита, която помагаше на единия от ранените, се спусна към прозореца.
— Управителят на Кабрильо! — извика тя със сподавен глас.
Мануел и Сантос изтръпнаха. Оставиха ранените, приближиха до прозореца и погледнаха към осветената от силното слънце равнина.