— Не мога да се закълна в това… А, ето, конят повече не може да мръдне!
И наистина бедното животно, което бе направило трогателни усилия да продължи под честите удари на господаря си, подгъна колене и се простря на земята.
Пабло Мадейра извика гневно, ритна умиращия кон и хукна да бяга. Преследвачите го последваха, насърчени от надеждата за близка победа. Те прескочиха умиращия кон и продължиха покрай потока, който след проливния дъжд приличаше на буйна река. Преследвачите бягаха по-бързо и скоро щяха да настигнат своя неприятел.
Пабло Мадейра се обръщаше от време на време и хабеше напразно куршумите си.
Изведнъж Мануелита, която тичаше най-отзад, извика уплашено. Мануел се обърна и веднага изтръпна: видя един ягуар, който се готвеше да скочи върху сестра му. Бързо вдигна пушката си и стреля. Раненият звяр падна и макар ранен, се опита да направи още един скок. Мануелита успя да отскочи и ягуарът падна безпомощен. Мануел се приближи и с един изстрел отблизо го довърши.
— Бързо! — извика той. — Сантос настига Мадейра!
На стотина крачки от тях бразилецът вече беше хванал противника си. Двамата мъже, вкопчени един в друг на края на страшния наклон, дишаха тежко. Всеки се стараеше да улови другия за шията и да го удуши.
Когато Мануел и сестра му стигнаха до мястото, където се водеше борбата, двамата противници се подхлъзнаха и все още вкопчени, удряйки главите си в острите камъни на стръмния бряг, паднаха в буйния поток и изчезнаха във водите му. Мануелита, обезумяла от страх, извика и падна на земята. Брат й я вдигна на ръце и я повери на Фигуейра, който също се бе притекъл на помощ.
— Отнеси я в къщата си… Свести я… — помоли младежът, блед като платно. — Аз ще трябва да потърся клетия бразилец…
Рибарят грабна девойката и се завърна в къщичката си, а Мануел слезе по стръмния бряг, в дъното на който ревеше потокът, погълнал Сантос Каравелас и Пабло Мадейра.
Потокът на смъртта
Водите на потока течаха толкова бързо, че дори и най-добрият плувец не би могъл да обходи дъното на коритото. Впрочем всякакви търсения биха били съвсем безполезни. Буйните води сигурно отдавна бяха отнесли надалеч вкопчените тела на двамата. Но къде?
Мануел се надяваше, че вълните са изхвърлили на брега телата и че би могъл да спаси приятеля си, като му направи изкуствено дишане. Но кой знае дали щеше да успее да го намери…
Младежът измина няколко километра по брега на потока, но не откри нищо и се върна отчаян в къщата на рибаря. Как ли щеше да посрещне вестта за изчезването на Сантос сестра му? И в какво ли състояние се намираше тя сега?
Сърцето на младежа бе изпълнено с безкрайна скръб. Залитайки, той прекрачи прага на къщичката и веднага видя Фигуейра, който приготвяше мате, и Мануелита, седнала на пейката; с широко разтворени очи, сякаш все още присъстваше на трагичното изчезване на годеника си, тя бе живо олицетворение на статуята на отчаянието.
Двамата ранени индианци стенеха на леглото.
Мануел седна до сестра си и я притисна в прегръдките си. Двамата останаха дълго така, без да говорят, обзети от няма скръб.
Мануел пръв наруши мълчанието.
— Смелост, клета сестрице! — изрече с отслабнал глас той.
Девойката бавно се освободи от прегръдката на брат си. В очите й нямаше вече сълзи.
— Няма да го видя вече никога, нали? Никога! Никога вече! — извика тя и погледна брат си с някаква неясна надежда.
Той тъжно поклати глава.
— Буйният поток отнесе двете тела — промълви Мануел. — Изминах няколко километра по брега… Никаква следа! Жалко, клетият ни приятел свърши печално дните си…
— „Злата светлина“ не лъже! — измърмори рибарят.
— Той дойде в бурна нощ… Помня, когато похлопа на вратата ни… И в един бурен ден изчезна… — продължи в унес Мануелита. — Лоша звезда го е довела по тези места. На сън все говореше: „Ягуарът на Мато Гросо! Трябва да го намеря!“ Дойде отдалеч, за да намери смъртта си тук… Сантос беше и ще си остане единствената ми любов.
Фигуейра поднесе на Мануелита чашата и бомбилята.
— Помъчи се да се успокоиш! Със сълзи няма да го върнем! — въздъхна той.
— Никога няма да го забравя! Никога! — отвърна девойката и млъкна отново.
Измина цял час, докато Мануелита излезе от печалния си унес.
— Мануел — промълви тя ненадейно, — преди да се завърнем у дома, ще трябва да поставим кръст и да положим венец на лобното място. Ще трябва да отидем там, където изчезна…
— Да, Мануелита. Непременно ще го сторим! — отвърна младежът.
С помощта на Фигуейра той скова груб кръст, на който издълба името на нещастния си приятел.