Мануелита отиде да набере полски цветя и сви от тях красив венец.
Братът и сестрата, последвани от рибаря, тръгнаха да отдадат почит на загиналия.
Те забиха кръста на брега, сложиха венеца и коленичиха, молейки се дълго.
После братът и сестрата решиха да се завърнат вкъщи.
Но когато се сбогуваха с Фигуейра, те видяха няколко конници, които препускаха бързо към тях. Мануел разпозна в единия от тях Кабрильо де ла Бланка, който яздеше най-отпред. Изглеждаше изненадан, че намира на това място двамата млади хора. От пръв поглед му стана ясно, че се е случило някакво нещастие.
Мануел пристъпи крачка напред.
— Сеньор, оказа се, че вашият нов управител и лицето Пабло Мадейра са един и същи човек.
Кабрильо пребледня.
— Какво казвате? — извика той. — Но това е невъзможно!
— Така е, сеньор — продължи Мануел. — Разбойникът бе разобличен от нас. Той е носел фалшива брада, за да ни заблуди. А може би не само нас…
— Това, което чувам, ми се струва невероятно! Нима съм бил толкова глупав, че да ме заблудят? — учуди се управителят. — Но щом вие го казвате, трябва да е вярно. И как успяхте да го разобличите? Къде се намира сега Мадейра?
— Отнесоха го буйните води на потока! Завърши безславно! Удави се! — заяви Мануел.
— Удави ли се? — почти извика плантаторът и още повече пребледня. — И как всъщност стана това?
— В борба със смъртния си враг! — обясни Мануел.
— С годеника на сестра ви ли?
— Да. Те се вкопчиха на ръба на брега. Подхлъзнаха се… и паднаха заедно в потока… а буйните води ги отвлякоха надалеч… Повече не ги видяхме… Кръстът, който виждате там, горе, сеньор, е последната ни почит към клетия ни приятел!
Очите на Кабрильо веднага светнаха от зле прикривана радост.
— Значи така е загинал бедният ви приятел… Беше дошъл толкова отдалеч, само и само да си отмъсти, но намери смъртта си, а не удовлетворението! — промълви той. — Какво нещастие за вас и особено за сестра ви! Днес наистина е денят на странните изненади! Аз пък търся тук един гаучо, който се опита да посегне на живота ми… И заради един заслужен удар с камшик, който едва бе докоснал лицето му, той се опита да ме нападне с нож… За щастие, приятелите ми го спряха… Не ме рани. Но все пак успя да избяга с моя кон… Сега го преследваме…
— Към нас идва Оливейро — посочи с ръка към края на прерията един от хората на Кабрильо. — Може би е открил някаква следа…
Мъжът, когото нарекоха Оливейро, спря коня си пред плантатора.
— Има ли нещо ново? — попита той.
— Работниците от една естансиа видели някакъв човек, препускащ на кон на север — отвърна Оливейро.
— Дали е бил гаучото, който се опита да ме убие? — продължи въпроса си Кабрильо.
— Отличителните черти съвпадат, сеньор — отговори пазачът. — Но има нещо по-особено: според думите на работниците този гаучо не е бил сам на коня.
— Как?
— На седлото пред него имало някакво тяло, което изглеждало неподвижно…
— Може би разбойникът е отвлякъл, бягайки с моя кон, някоя хубава девойка? — продължи плантаторът.
— Едни казват, че това бил мъж, други, че е жена — заобяснява Оливейро. — Беглецът бил видян от доста голямо разстояние и не могло да се различи добре кой е пред него.
Кабрильо се обърна към началника на пазачите:
— Тръгнете по следите им… На север! — заповяда той. — Искам виновният да бъде наказан. Надявах се да го настигна и да го накажа със собствените си ръце… Но търпение… Гледайте да го заловите!
Пазачите веднага препуснаха в посоката, указана от Оливейро, а Кабрильо остана на брега с брата и сестрата.
— Нещастието, което ви е сполетяло, ме наскърбява също… Присъединявам се към вашата печал — постара се да придаде на думите си съчувствен тон Кабрильо, но дълбоко в сърцето си се радваше на изчезването на своя съперник. — Той ми изглеждаше добър човек, добросъвестен и смел младеж. Исках да му помогна да възвърне честолюбието си, като си отмъсти на Мадейра! Но кой би могъл да подозира, че управителят ми, когото бях назначил, и Мадейра, когото вие търсехте, са едно и също лице? Ах, какъв хитър престъпник!
След тази дълга тирада на съчувствие той замълча и след няколко минути се удари по челото.
— Сега си мисля — продължи Кабрильо, — че сигурно е точно така, както казвате вие, защото когато бях с управителя, Мадейра изчезваше и не можеше да се намери никъде. И обратното — когато виждах Мадейра, управителят изчезваше загадъчно. Трябва да му се признае, че владееше изкуството да се преобразява. Сигурно е бил в театъра този разбойник! А вие как ще се завърнете вкъщи? Имате ли лодка, която да ви чака на Бермехо?