— Страхувам се, че вече няма да я намерим на мястото, където я оставихме — промълви младежът.
Мануел разказа накъсо приключенията им по реката.
— Очевидно е, че всички опасности, на които сте били изложени, са работа на този злодей, който благодарение на провидението сега изчезна от пътя ви — продължи със същия прочувствен тон Кабрильо. — Не можете да изминете пеша голямото разстояние до вашата къща… Освен това ще трябва да пребродите Бермехо, а това вече не е възможно… Но вижте какво ще ви предложа: при устието на този поток ще намерите лодка с двама гребци, които са мои хора. Ако имате нужда от някаква помощ, обърнете се към мен, без да се притеснявате. Никога няма да забравя, че на вас дължа живота си…
Плантаторът се качи на коня си, пришпори го и се отдалечи с надеждата, че най-сетне девойката ще се отнесе по-благосклонно към него.
Двамата благодариха на гостоприемния рибар, който през деня бе изтърпял толкова безпокойства заради тях и дори влезе в сражение.
Преди да го напуснат, Фигуейра обясни:
— Ще се опитам да спася двамата индианци, които сега лежат в къщата ми. Ще хвърля в потока другите двама, които са мъртви, и се надявам, че „злата светлина“ няма да ни донесе други нещастия.
Мануел и Мануелита хвърлиха прощален поглед към кръста и поеха обратния път.
Заповедта за отиване на границата
Измина една седмица. Къщата им на брега на величествената река Бермехо, някога толкова хубава и весела, огласявана от щастливите песни на Мануелита, сега изглеждаше пуста и мълчалива.
Мануелита престана да съперничи на пойните птички в малката си градина. Не се чуваха вече нейните носталгични песни, на които често брат й пригласяше с китарата си. Девойката стоеше безмълвна и прехласната от нещо дълбоко свое, съкровено, стоеше до прозореца с поглед, устремен някъде далеч…
Мануел също страдаше и се мъчеше да се развлича с работата си и с дълги препускания с коня из имението. А то беше в много окаяно състояние поради липсата на работници и поради опустошението, причинено от скъсването на бента, разрушен преди време от Мадейра.
На осмия ден след трагичното изчезване на нещастния Сантос плантаторът пристигна. Появата му, както трябваше да се тълкува от неговото поведение, бе посещение на добра воля. Той пристигна е великолепна нова лодка с четирима индианци.
Кабрильо де ла Бланка започна отново да изказва съчувствията си във връзка с трагичната смърт на младия бразилец, но след това тонът му се промени.
— Не само трябва да умеем да се примиряваме, но и да сторим така, че радостите да могат да изместят скърбите — заяви дълбокомислено той.
— Това е доста трудно, сеньор — забеляза Мануел. — Когато съдбата толкова внезапно ни е отнела някой много скъп човек, как да притъпим болката?
Тогава Кабрильо се усмихна и разкри истинската цел на посещението си.
— Повтарям още веднъж: не мога да забравя, че ви дължа живота си и че бих искал да направя сестра ви много щастлива. Вдовец съм, нямам никакви ангажименти, заемам висок пост, богат съм… Имам хубава къща в Консепсион и една цветуща естансиа. Всичко това заедно с името си предлагам на вашата хубава сестра Мануелита!
Настъпи неловко мълчание.
Мануел погледна сестра си, която сякаш не бе чула думите му и стоеше безучастна като че ли казаното от плантатора не се отнасяше до нея.
Тогава Кабрильо добави:
— Сеньорита, чухте ли ме? Защо не ми отговаряте? Най-сетне Мануелита го погледна и поклати бавно отрицателно глава.
— Какво? Нима отхвърляте предложението ми? А може би искате да ми отговорите, след като размислите? — попита управителят. — Добре, аз имам време, ще почакам…
Мануелита, бледа, но решителна, почти извика:
— Разбира се, че отхвърлям предложението ви! И то категорично! Никога няма да изменя на Сантос Каравелас! Аз все още го обичам!
— Можем да си спомняме за умрелите, но не можем да разчитаме на тяхната компания! — отговори с малко цинична усмивка Кабрильо. — Помислете си само: вие отхвърляте моето предложение, което най-красивите и амбициозни дами на Консепсион биха били горди и щастливи да приемат веднага, без да размислят. Отхвърляте една женитба, която би ви направила високопоставена в обществото… със значително богатство… а и би дала на брат ви завидна длъжност…
— Да, сеньор! — отвърна твърдо Мануелита.
— А вие, Мануел, какво ще кажете?
— Не мога да се меся в решенията на сестра си.
— Няма ли да се опитате да я убедите, че такова предложение е щастие, което веднъж пада от небето? — добави плантаторът с глас, изразяващ дълбокото вътрешно вълнение и острото раздразнение, което му причиняваше държането на упоритата девойка.