Тъжни и разплакани, двамата верни индианци Ледезма и Танильо, пренесоха на лодката багажа на Мануел и Мануелита и се сбогуваха с господарите, които завинаги напускаха къщата си в Бермехо, където бяха прекарали детските и юношеските си години.
Лодката се отдалечи от брега.
Мануелита не можа да сдържи сълзите си.
Брат й се опитваше да бъде по-весел.
— Хайде, сестро, къде е смелостта ти, за която ми говореше така вдъхновено! Ако сега плачеш, как ще се държиш, когато избухне война?
Мануелита бързо избърса сълзите си.
— Имаш право — промълви тя. — Когато напуснах къщата, се поразчувствах, но вече ми мина.
— Не трябва никога да се плаче! — заяви един от войниците. — Дори и тогава, когато любимата ни напусне…
— Напротив, когато любимата ни напусне, трябва да се радваме, понеже друга ще заеме мястото й! — добави другият войник.
— Как се казвате? — попита Мануел.
— Франциско, ефрейторе — отвърна първият.
— Аз пък съм Педро!
— Добре, Франциско и Педро, ще се наложи да изминем дълъг път заедно, докато стигнем до укреплението.
След това посочи двамата гребци.
— Не ви ли се струва, че са малко отпуснати? Откъде ги взехте?
— Това е лодката, която ни даде сержантът — отговори Педро. — Искаше да я караме ние, но за щастие се представиха тези двама индианци и предложиха да гребат безплатно, само за храната.
— Странно предложение са направили — промълви изненадан Мануел.
— Защо?
— Защото днес няма индианец, който да не поиска да му се плати, ако е положил някакъв труд — отговори Мануел. — Гребат лениво, а и лицата им не ми вдъхват доверие. През последно време ми се наложи да осуетявам няколко засади, в който бяха замесени индианци… Ето защо се боя…
— Не се страхувай! — отвърна Педро. — Ние следим… Лодката неусетно стигна до остров Куебрачо.
На отсрещния бряг се появиха няколко души. Един от тях наблюдаваше приближаването на лодката с помощта на бинокъла си и после изведнъж започна да им маха оживено с ръка.
— Сигурен съм, че това е Кабрильо! — заяви Мануел.
— И аз така мисля! — съгласи се сестра му.
— Плантаторът Кабрильо ви поздравява! — извика Педро. — Брей, вие сте имали много високопоставени познати.
Той се обърна само към Мануел и продължи:
— Сигурно ще напреднеш много във военната кариера.
Мануел не обърна особено внимание на думите му. Той гледаше внимателно горичката на островчето, покрай което минаваше лодката.
Двамата индианци, забавяйки гребането, също погледнаха нататък.
Изведнъж от горичката се чу остро изсвирване. Двамата гребци сякаш в отговор започнаха да пеят някаква песен от Чако.
— Не чухте ли? — обърна се към войниците Мануел.
— Изсвирването ли? — попита Франциско. — Но какво ли означава това? Да не се страхуваш от някаква засада, ефрейторе?
— Не, не! — отрече Мануел. — Но не ви ли се вижда странно, че след него двамата гребци започнаха да пеят?
— Не намирам нищо особено в това!
Лодкарите спряха да пеят. Лодката се отдалечаваше от брега на острова и хората, които я наблюдаваха от отсрещния бряг, изчезнаха.
Двамата индианци продължаваха да гребат все по-лениво, сякаш искаха да удължат времето на пътуването.
— Ей, вие, по-енергично! — викна Педро. — Не отиваме на смърт!
— Направихме лошо, като ги взехме за гребци — добави Франциско. — Ефрейторът има право — вие сте много лениви.
Двамата индианци се усмихнаха лукаво.
— Хайде! — извика властно Мануел. — Не мислете, че дълго ще можете така да продължавате работата си.
— Да нямаш намерение да ни наказваш с бой? — с все същия присмехулен тон го попита един от индианците.
— Може и това да се случи, ако продължавате така и не се подчините! — отвърна Мануел.
— Не му обръщай внимание, Болисио! — засмя се другият индианец. — Ние съвсем не сме слаби, макар и да не сме яли. Трябва да поискаме храна.
После се обърна към Мануел.
— Погледни, ефрейторе! Онова място там е много удобно за почивка.
— Добре, приближете лодката. Ще похапнем малко — съгласи се Мануел.
Лодката се приближи до брега и всички слязоха. Мястото бе засенчено от голям талас. Извадиха провизиите от торбите и започнаха да се хранят. Двамата индианци, които ядяха лакомо, непрекъснато извръщаха глави към гъстите храсталаци.
Войниците бяха в добро настроение. Те се хранеха с апетит и се шегуваха. Франциско обслужваше като истински кавалер Мануелита, а Педро описваше войнишкия живот на Мануел. Според него в укреплението се живеело доста безгрижно, в което господин ефрейторът сам много скоро щял да се увери. Освен това не била за пренебрегване и разнообразната храна, която предлагали там.