И така, докато ядяха и говореха безгрижно, от храсталаците се разнесе странен вик, напомнящ много на рева на ягуар. Викът се повтори на равни интервали три пъти.
Двамата индианци изведнъж скочиха уплашени и се спуснаха към лодката.
Мануел, който също стана, ги дръпна назад.
— Какво правите? — попита той.
— Ще трябва да се въоръжим! Не чухте ли рева на ягуара?
— Не вярвам да е ягуар — заяви младежът. — Освен това аз съм тук… Педро и Франциско, вземете пушките от лодката.
Войниците се подчиниха. Мануелита също взе карабината си от лодката. Брат й наблюдаваше двамата индианци, които упорстваха и не искаха да се върнат. Имаше нещо съмнително в цялото им поведение.
— Не позволявайте на индианците да напуснат лодката! — заповяда на войниците Мануел. — Ти, Мануелита, им помогни. А аз ще отида да видя дали действително има ягуар, макар и да се съмнявам в това.
Странният вик отново се обади и отново три пъти.
— Сигурно в гората има някакъв непознат звяр — реши Мануел. — Отивам да разбера. После веднага ще се обадя.
Той навлезе решително в гъсталака.
Викът се повтаряше все по-често, но по-надалеч. Мануел едва си проправяше път в горичката. Отстраняваше с лявата си ръка клоните, а в дясната държеше пушката. Напредваше бавно по посока на странния вик, все по-любопитен да узнае какво е непознатото животно. Гората все повече се сгъстяваше, а с това като че ли викът все повече се отдалечаваше. Изведнъж чу пращене на клони над главата си, после някой скочи върху него. В същия момент двама души изскочиха от двете му страни и му извиха ръцете.
Всичко това бе толкова внезапно, че на Мануел не му остана никакво време да се защити.
Онзи, който бе скочил върху него, го пусна и повтори вика, който бе привлякъл вниманието им. Грубата му ръка запуши устата на Мануел и той не можеше да извика за помощ нито другарите си, нито сестра си, които бяха останали на брега на реката.
— Попадна ли ни в ръцете? — изръмжа индианецът. — Имаме да уреждаме стари сметки с теб. Ти си този, който уби брат ми в къщичката на рибаря, а сестра ти уби мой другар в гората. Не слагаме тук сметките, които имаш да плащаш на други хора…
Той даде знак на другите индианци, които взеха хвърленото на земята въже и завързаха ръцете на пленника, после извади от джоба на Мануел една кърпа и я напъха в устата му.
— Завържете го за дървото! — заповяда той на другарите си. — А сега да потърсим девойката. Когато се върнем с нея, ще го претърсим. Продал е къщата си и сигурно има в себе си злато.
Индианците завързаха бързо за дънера Мануел и се скриха в гъсталака.
— Трябва да се освободим от войниците и да грабнем девойката — каза онзи, който бе скочил върху Мануел.
— Дано двамата лодкари са си свършили добре работата — добави вторият индианец.
— Струва ми се, че не са успели. Според предварителните уговорки трябваше да отнемат оръжието и да избягат е лодката. Ако бяха свършили всичко както трябва, досега да сме чули уговорения сигнал.
— Приближаваме към брега… тихо… да не ни чуят войниците и девойката…
Те се приближиха неусетно още докато през пролуките на храсталаците можеше да се види какво става на брега.
Войниците държаха карабините си, насочени към двамата лодкари, а Мануелита напрегнато се ослушваше, цялата обърната към гората като че ли оттам идваха обезпокоителни шумове. В действителност девойката бе много обезпокоена от дълбоката тишина. Тя не чуваше вече странния вик, нито гласа на Мануел, нито пък някакъв изстрел. Брат й не й се обаждаше, както бе обещал. Какво ли му се бе случило?
Потискаща мъка бе обзела Мануелита. Бяха изминали около двадесетина минути. Без да чака повече, девойката навлезе в гората.
Тримата индианци, които бяха там в засада, се усмихнаха ехидно. Тя просто облекчаваше работата им. Те се сгушиха отстрани на пътечката, направена от самия Мануел, и зачакаха търпеливо жертвата си, която със сигурност щеше да падне в ръцете им.
Хора и зверове в засада
Мануелита, с карабина в ръце, вървеше разтревожена по пътеката, направена наскоро от брат й.
Тримата сгушени индианци чуваха приближаващите стъпки. Те трябваше да заловят девойката, но без да падне косъм от главата й, както им бе заповядано.
Мануелита поспря и се ослуша, за да чуе повикването на брат си. Някакво шумолене привлече вниманието й. Вгледа се внимателно и като че ли й се стори, че храсталаците от дясната й страна се размърдаха. Обърна бързо дулото на карабината си натам и от храсталака изскочи тъмна сянка, която със скок описа пред нея странна траектория. Девойката натисна спусъка: сянката, която бе във въздуха, се просна на земята и се разнесе страшен рев. Оказа се, че това беше ягуар.