Когато най-сетне в безпаметното си тичане Мануелита се появи в празното пространство, тялото на брат й бе вече обвито от змията.
Мануелита видя страшната сцена.
Понякога има такива странни моменти на върховна опасност, в които човек запазва по необясним начин спокойствие и хладнокръвие.
Внезапният ужас бе парализирал Мануелита и тя просто не знаеше как да постъпи, но след това на помощ й дойде тъкмо хладнокръвието.
Сцената на вързания за дървото пленник, който не бе някой друг, а собственият й брат, и змията, извисила глава над лицето на Мануел, я вцепени само за част от секундата. В следващия миг тя вече бе натиснала спусъка на карабината.
Ръката й не трепереше. Куршумът прониза главата на влечугото, но след това девойката изгуби съзнание и падна на земята.
Мануел почувства как обръчът се отпуска и как дишането му става по-свободно.
Опасността повече не съществуваше… Но тревогата за сестра му не го напускаше. Мануелита лежеше в близост до него в безсъзнание, а той с нищо не можеше да й помогне.
Тихо зашепна молитва. Небето трябваше да му помогне.
И наистина само след миг откритото пространство бе прекосено от войника Франциско. Той вероятно търсеше Мануелита, защото бързо я забеляза и се наведе над нея. Когато се изправи, видя вързания за дървото Мануел и веднага разряза въжетата. Мануел свади превръзката от устата си и приближи до сестра си. Падна на колене и извика:
— Мануелита, сестрице моя! Моя спасителко! Благодаря ти!
Бивакът
Мануелита отвори очи и погледна брат си, чието лице сияеше от радост.
— Какво се е случило? — попита девойката.
— Какво се е случило ли? — повтори Мануел. — Само това, че без твоята помощ бях завинаги загубен. Когато бях завързан и безпомощен за дървото, ти с удивителна точност пръсна главата на змията. Чувствах как сърцето ми вече спира от жестокия й обръч, който ме задушаваше… Краят не беше твърде далеч… И тогава…
— Да, да… и тогава… Сега си спомням… Не зная как намерих у себе си толкова кураж и сила, за да насоча пушката към главата на змията. По-точно, прицелих се тъкмо между двете зловещи очи на влечугото… Но после? Какво стана после?… Не помня нищо повече… Кой всъщност ти помогна след това? Кой те развърза?
— Франциско! Храбрият ни войник! — Мануел отправи признателен поглед към младия войник.
Мануелита се надигна и погледна убитата змия.
— Животът ни се е превърнал в низ от засади.
— Да, така изглежда.
— От кого смяташ, че бяха изпратени индианците? Единият намери смъртта си в устата на ягуара, а другият бе ранен от мен.
— И аз се питам същото. Ягуарът Мадейра е мъртъв… Но ти казваш, че друг ягуар е разкъсал един от индианците.
— Трима ме дебнеха…
— Те са същите, които ме завързаха за дървото.
— Единият бе нападнат от побеснелия звяр, който предварително бях ранила… вторият също получи куршум от мен… а третият… третият не знам къде се дяна… Избяга някъде…
— Той направи опит да ме нападне, но успях бързо да се освободя чрез един точен изстрел — обясни Франциско. — Сега се безпокоя за Педро. Оставих го сам с двамата лодкари.
— Трябва веднага да отидем при него! — извика Мануел.
Войникът, братът и сестрата бързо се отправиха към брега. Минаха по пътеката и бързо стигнаха брега. Педро с карабина в ръка все още пазеше двамата индианци, които, седнали на земята, бяха разбрали, че е излишно да правят каквито и да било опити да избягат.
Мануел пръв приближи до тях.
— Както вече сте разбрали, предполагам, вашите съучастници са премахнати. Те ни създадоха доста главоболия, но си и получиха заслуженото. Сега е ваш ред. Качете се в лодката, вземете веслата и знайте, че при най-малкия опит за неподчинение ви очаква куршум! Разбрахте ли ме?
Двамата индианци заеха местата си в лодката. Не им оставаше нищо друго, освен да се подчинят. Планът на техните господари не се осъществи и те бяха доволни, че са отървали кожата.
Мануел, сестра му и двамата войници също се качиха в лодката. Педро застана на кормилото. Лодката продължи пътя си по Бермехо.
Особено доволен от края на приключението бе Франциско.
— Ама тези разбойници доста лоша шега ти бяха подготвили, а, ефрейторе? — попита той.
— Какво да се прави, Франциско! — отвърна Мануел. — От известно време засадите не ни оставят на мира. Вече бях свикнал с тях, но не вярвах, че отново ще се повторят. Мислех си, че всичко е приключило…
— Имаш ли някой неприятел, който те преследва?
— Така изглежда — отговори младежът с горчива усмивка. — Ти ми вдъхваш доверие, показа, че можеш да ми бъдеш приятел, и аз искам да споделя с теб всичко, което от известно време се случва с мен и сестра ми.