Салът удари ръба на задната част на лодката.
— Бързо! В лодката! — заповяда Мануел. Той скочи в нея и помогна на сестра си да стори същото.
Франциско и Педро ги последваха. С коловете, с които отблъскваха и направляваха сала, те започнаха да удрят яростно крокодилите.
— По-бързо съединете сала със задната част на лодката! — заповяда Мануел.
Педро завърза въжето на лодката за пръта, забит в сала, без да разбира какво всъщност целеше ефрейторът. Но скоро той разбра намеренията му. Мануел насочи карабината си срещу четиримата останали живи индианци и извика:
— Прехвърлете се на сала!
Индианците трябваше безпрекословно да се подчинят.
После Мануел се обърна към Педро:
— А сега развържи въжето!
Салът се понесе надолу по течението, следван от ревящите крокодили. Не всички влечуги обаче се бяха отказали от нападение срещу лодката: три от тях предприеха нови атаки, а четвърти се готвеше да захапе крака на Франциско, който нанасяше силни удари по главата на един упорит крокодил.
Мануелита насочи оръжието си към огромната разтворена уста, която неминуемо щеше да откъсне крака на войника, ако не се намесеше светкавично, и стреля. Влечугото затвори устата си и потъна във водата. Мануел, наведен над двамата ужасно разкъсани индианци, които лежаха в задната част на лодката, преодоля отвращението си, започна да бърка между дрехите и намери окървавена торбичка.
— Нашето злато! — извика той и хвърли торбичката на дъното на лодката. — Да хвърлим труповете на все още гладните крокодили!
С прътовете, които им служеха за весла, войниците и Мануел изчистиха лодката. Влечугите яростно се нахвърлиха върху окървавените късове.
Мануелита и Франциско заоглеждаха лодката. За щастие тя не бе претърпяла никаква повреда, а само се бе залостила между гъсти водорасли. Скоро лодката бе освободена и се отдалечи от мястото на кървавата схватка.
Мануел забеляза със задоволство, че благодарение на храбростта на двамата войници и на Мануелита бе спечелена двойна победа.
— Ето, че отново притежаваме собствената си лодка! — заяви радостно той.
— Ах, тези разбойници! Не са ни оставили нито една хапка! — забеляза Франциско.
— Но затова пък бяха изядени от крокодилите! — допълни Педро.
— Да, но само четирима! Не забравяйте, че бяха осем.
— Не се безпокой! Другите, които принудихме да се качат на сала ни, скоро ще последват съдбата им — добави Мануел. — Ако, разбира се, не съумеят да се защитят.
— Дали ще срещнем по пътя си други индианци, които да искат да ни нападнат? — попита Педро.
— Досега отстранихме няколко — забеляза Мануел. — Разбира се, с помощта и на ягуарите и крокодилите. Надявам се да стигнем без неприятности до целта си.
— Дано! — възкликна Франциско. — И сега като си спомня как благодарение на сестра ти все още имам крака, тръпки ме побиват…
— Ако Мануелита не бе улучила — забеляза усмихнат Педро, — отпуската ти щеше да бъде осигурена.
— Дължа ви голяма благодарност, Мануелита! — Хвърли доста продължителен поглед към девойката Франциско.
Тя не отговори. Мисълта й бе заета в този момент с нещастния й годеник. Наведе глава и се помоли мълчаливо. Тримата младежи с енергични удари на греблата насочиха лодката нагоре по тихите води на Бермехо.
Изморителната работа по построяването на сала, тежката битка с индианците и крокодилите, непрекъснатото гребане, за да наваксат изгубеното време, правеха наложителни почивката и храненето.
Те избраха удобно място за спиране, завързаха лодката и се заеха с лов на дивеч и търсене на плодове, за да възстановят силите си.
Денят преваляше. Когато се нахраниха, легнаха да спят, като установиха реда на стражата.
Към Гран Чако
Според предвижданията и след неуморната работа с веслата на другия ден те бяха близо до целта си.
— Беше казал, че ще ни чакат коне! — обърна се Мануел към Франциско.
— Коне и пощата! — отвърна войникът.
— Ще ни трябват силни коне — продължи Мануел, — за да преминем Гран Чако. Това няма да бъде разходка за удоволствие.
— Така е — забеляза Франциско, — но не вярвам да срещнем по-големи опасности от тези, които срещнахме по Бермехо.
— И аз мисля така — съгласи се Мануел. — Надявам се моите приятели да не ме очакват в Гран Чако. В заповедта на правителството се казваше, че трябва да поема командването на крепостта. Но питам се: защо с тази задача не е натоварен някой офицер?
— Имаше един — отговори Франциско. — Но бе изпратен някъде другаде, а и аз не знам защо.