Лодката се допря до брега.
Двама войници, които познаха лицата на намиращите се в лодката, започнаха да махат с ръце.
— Изглежда, тези ще пътуват с нас — предположи Педро.
Мануел, сестра му, Педро и Франциско скочиха бързо на брега.
— Нас ли чакате? — попита Франциско.
— Да, старшият ни изпрати тук, за да ви посрещнем. Каза, че ще пристигне ефрейтор Мануел де ла Баранкас.
— Аз съм!
Войниците погледнаха с любопитство Мануелита.
— Това е сестра ми — обясни, видял погледите им, Мануел. — Пожела да ме придружи. Значи старшият ви е изпратил да ни посрещнете.
— Да, за да ви заведем при него в хотела — отговори един от войниците.
— Кой ще се погрижи за лодката? — попита Мануел.
— Завържете я за брега… старшият ще се погрижи за нея. А сега да отидем в хотела.
След дългата алея стигнаха до огромна дървена къща.
Старшият Леонио де ла Манка бе в единствената зала на хотела и гледаше от прозореца десетината индианци, които играеха на таба в двора. Това е една твърде проста игра, към която обаче са пристрастени работниците от аржентинските полета: една волска, пищялна кост се хвърля на петнадесетина метра разстояние така, че да остане изправена върху по-тънката си част.
На таба се играе упорито. Има играчи, които притежават голяма сръчност, докато други не успяват никога да изправят костта на по-малката й част и така губят всичките си спестявания.
Старшият следеше играта с такова внимание, че не забеляза влизането на групата. Единият войник трябваше да се приближи и да го потупа по гърба, за да се обърне.
Старшият беше около четиридесет и пет годишен, с посивели коси и мустаци, с добродушно лице и кротки очи.
— Ефрейтор Мануел де ла Баранкас! — Мануел поздрави.
— Правителството ви подготви една изненада, като ви свика под знамената на родината! — обясни старшият.
— Сигурно има опасност от война? — попита Мануел.
— На границата всичко е спокойно — отвърна старшият. — Вие поемате командването вместо мен, тъй като аз се завръщам в Консепсион. Може би правителството ме смята за много стар, за да командвам укреплението…
Докато говореше, старшият гледаше Мануелита, която стоеше настрани.
— Тази девойка с вас ли е? — попита той.
— Да. Сестра ми е.
— Значи тя ще ви придружи? Ама че добра сестричка. И после ще трябва да се върне обратно вкъщи! — извика добрякът.
— Не, господин старши. Тя ще ме придружи до границата.
— Защо?
— За да не оставя брат си! — заяви девойката.
— Много добре! — извика старшият. — Вие ще можете да работите като продавачка на хранителни продукти.
— А сега е време да похапнем! — добави той, като плесна с ръце.
Собственикът на заведението дойде да вземе поръчката.
— Сервирайте ни един вкусен обяд — помоли старшият. — Може би за последен път ще се храня с моите войници!
Всички седнаха на масата.
Старшият бе истински образец на добър войник, който бе изключително любезен към Мануелита.
Франциско и Педро не се въздържаха и разказаха приключенията по време на пътуването.
— Изпатили сте доста! — забеляза старшият.
— Да, но се надявам останалата част от пътуването да мине по-спокойно — заяви Мануел.
— Пожелавам ви от все сърце това! Още повече, че водите със себе си жена! При преминаването на Гран Чако има само една опасност.
— Зверовете ли? — попита Мануел.
— Не… Индианците от равнините — отговори старшият. — Те стават от ден на ден все по-смели и опасни.
— Ще се постараем да се защитим, ако ни нападнат — обясни Мануел. — Мога ли да ви попитам нещо, господин старши?
— Питайте!
— Мислех, че е редно командирът на едно укрепление да го предаде на новодошлия.
— В действителност би трябвало да бъде така — отговори старшият, — но аз получих заповед да ви чакам тук и след като ви срещна, да продължа за Консепсион.
На двора конете вече бяха впрегнати и кочияшът, здрав човек на около четиридесет години, но с вид на голям пияница, дойде да съобщи, че всичко е готово за тръгването.
Старшият вдигна още една наздравица за Мануелита с пожелание пътуването да бъде по-спокойно, отколкото е било в началото му. После четиримата войници, Мануел и сестра му се качиха в колата.
Четирите яки коне препуснаха и се насочиха към Гран Чако.
Тази обширна област в Южна Америка влиза в границите на Аржентина и Боливия и граничи с Парагвай — на изток, и първите височини на Андите — на запад.
На север Гран Чако се простира до равнините на боливийската провинция Чикитос, на юг — до долната половина на Рио Салдо.
По времето на нашия разказ областта бе безкрайна, необработена равнина, обитавана от диви и независими племена. Почвата бе камениста, глинеста и блатиста, обрасла с треви, мимози и палми.