Пощенската кола се движеше до залез-слънце доста бързо, докато спря пред усамотена къща, над която имаше гръмкия надпис „Хотел «Гран Чако»“. В действителност това бе дървена къща с две помещения, едното, от които служеше за кухня и обща зала, а другото — за спалня, където бяха нахвърляни чували със слама. А отзад имаше навес за конете и колите.
Не липсваше и място за игра на таба и преди да се смрачи, няколко работници поискаха да се разплатят в хотел „Гран Чако“.
Мануел, сестра му и четиримата войници се задоволиха със скромна вечеря и се оттеглиха в спалнята, където се настаниха на твърдото легло от слама.
На сутринта кочияшът даде заповед за тръгване.
Уредиха сметката си с гостилничаря и колата потегли отново по широката равнина, където започваше да духа агуасеро — предвестникът на промяната на времето.
Индианците от прериите
Едва пощенската кола бе изминала двадесетина километра, и от многобройните храсталаци изскочиха повече от двадесет индианци, които викаха високо, за да изплашат пътниците.
Бяха въоръжени с лъкове и стрели, но преди да ги употребят, според уговорката, почакаха кочияшът да спре конете.
Между кочияшите на пощенските коли и разбойниците на прериите съществуваше мълчаливо споразумение, което почти винаги се спазваше: когато конете спираха, индианците ограбваха пътниците, преструвайки се, че ограбват и кочияшите.
Мануел много добре познаваше тези обичаи.
Той скочи от страничната вратичка, насочи револвера си срещу кочияша и извика решително:
— Ако само малко забавиш хода, ще забия един куршум в тила ти!
Кочияшът тутакси удари конете с камшика.
— Свали оръжието! Аз не съм съдружник на индианците! — обясни той.
Конете ускориха галопа.
Когато бегачите разбраха, че кочияшът не се е хванал на въдицата, започнаха да преследват колата, като същевременно изстрелваха и по някоя стрела.
Войниците и Мануелита също извадиха револверите си, готови да открият огън веднага щом индианците се приближат до колата. Но те бяха още доста назад и дори изглеждаше, че не влагат голямо усърдие в преследването.
Кочияшът, продължавайки да шиба конете с камшика, се обърна към пътниците:
— Това е лош признак!
— Защо? — попита Мануел, който продължаваше да се навежда през прозорчето с револвер в ръка.
— Когато те забавят преследването, това означава, че очакват подкрепления — отговори кочияшът.
— Равнината пред нас е пуста — забеляза младежът. — Не се вижда жива душа.
— Така е. Но вляво има един хълм. Виждате ли го? Затова е по-добре да не напредваме направо.
Кочияшът действително не се бе излъгал.
Иззад хълма изскочиха тридесетина индианци, които се втурнаха с високите си дивашки викове към пощенската кола. Тогава налетяха отново и изостаналите преследвачи.
Кочияшът обърна конете вдясно и ги подкара през една гориста равнина. Войниците и работниците стреляха, надвесени през прозорчетата. Стрелбата бе на интервали в зависимост от приближаването или отдалечаването на индианците. Един от тях скоро падна ранен. Това сякаш удвои ожесточението на останалите, които отправиха срещу колата дъжд от стрели, една, от които се заби в хълбока на един от конете, който изцвили гневно и хукна бясно. Пътниците и кочияшът отговориха с изстрели. Паднаха още двама от индианците.
Почвата, по която препускаше колата, от скална се превърна в тинеста, което принуди конете да забавят ход. Преследвачите се виждаха вече и изглеждаха решени на всяка цена да нападат, докато получат своето.
— Изглежда тези индианци са много жестоки! — обърна се към брат си Мануелита.
— Да. Те принадлежат към племе, твърде освободено от всякакви задръжки, затова е и така грабителско — отговори той. — Когато срещнат съпротива, която ги принуждава да се бият докрай, те стават направо бесни.
— Погледни! Спряха…
— Изглежда ни се присмиват.
— Какво всъщност стана?
Пътниците бързо разбраха причината за внезапната промяна в поведението на преследвачите.
Пред очите на кочияша се изправи тревиста растителност. С надеждата да се измъкне от тинестата почва той подкара конете направо, както се случва често в безкрайните аржентински прерии. Но тази растителност всъщност прикриваше блато. Конете бързо затънаха до колене, а колата, скърцайки, спря.
Индианците, които разбраха, че пътниците е невъзможно да избягат, наблюдаваха тържествуващи затъването.