Те се разположиха в полукръг на края на блатото, продължавайки да изстрелват по някоя и друга стрела. Пътниците отговаряха с револверни и пушечни изстрели. Някои обаче бяха изчерпали мунициите си, а другите бяха принудени да пестят своите, още повече че стрелите не достигаха до обсадените.
Кочияшът се вмъкна в колата и помогна на пътниците да се барикадират добре, служейки си с чувалите и с дъските от седалките.
Обсадата можеше да продължи дълго, затова не трябваше да се хабят напразно куршумите.
— Добре се наредихме! Докъде ни докара? — обърна се към кочияша Мануел.
— Тая проклета растителност ме заблуди — отговори той и отпи от манерката, която висеше на колана му. — Ние сме в безопасност, конете страдат най-много. Но я вижте нататък!
— Какво има?
— Вятърът гони облаците и вече започва да гърми.
— Буря ли ни очаква?
— И досега не съм сигурен, че жена ми ще изгуби хапливия си език, но за бурята съм сигурен. Дъждът ще ливне всеки момент.
Кочияшът седна и залепи спокойно устата си на манерката. Той наистина бе познал.
Над прерията в същия миг заваля и дъждът бе направо пороен. Той заудря по стените на колата и конете зацвилиха уплашено.
Индианците, уверени, че пътниците няма да могат да се измъкнат от блатото, избягаха към хълма.
— Има ли място, където да се приютят? — попита Мануел.
— Сигурно има пещери, в които ще могат да се подслонят — отговори кочияшът.
— И щом престане дъждът, ще се върнат отново?
— Няма да бързат. Те знаят, че няма да можем да измъкнем колата от това проклето блато и колкото повече вали, толкова повече ще затънем.
Мануел разглеждаше равнината, превърната в блато от безспирния дъжд. Вдясно се издигаше самотно дърво.
— Слушай, кочияш! Ако няма начин да измъкнем колата от блатото, има начин поне ние да се измъкнем.
— А как именно?
— Сигурно имаш въже?
— Да, ефрейторе. А после?
— Ще хвърлим въжето на дървото, ще завържем единия му край за колата и ще минем един по един? — обясни Мануел.
— Това ще бъде трудно, но не е невъзможно — съгласи се кочияшът.
— Много добре! Да опитаме! — присъединиха се и пътниците.
Кочияшът извади едно дълго въже и го подаде на Мануел. Младежът се качи на покрива на колата.
За щастие дъждът бе по-слаб и Мануел успя да хвърли примката на въжето върху дървото, което стърчеше на петнадесетина крачки, после закрепи здраво другия му край на покрива на колата.
— Ще мина пръв — извика той. — Ако въжето ме удържи, след мен ще мине и сестра ми.
Мануел седна на края на покрива, залови се за въжето, като кръстоса краката си около него и започна преминаването. Колата се поклащаше под тежестта му, но не се наклоняваше настрани, защото бе затънала дълбоко.
Младежът измина разстоянието и почака Мануелита да последва примера му.
Дъждът вече бе престанал напълно и другите пътници също успяха един след друг да преминат въздушното пространство с изключение на кочияша. Той бе забелязал, че колата, освободена от тежестта на пътниците, се повдига; стоеше замислен и гледаше конете.
— Какво си мислиш? Защо не идваш? — извика Мануел.
— Чакайте! Може би има начин да се спасят животните!
Кочияшът се покачи на покрива, отиде при сандъка, разпрегна конете, развърза въжето и преметна свободния му край през седлото на един от конете.
— Развържете сега въжето от дървото — извика той, — послужете си с отвесното дърво като със скрипец и след това се опитайте да дърпате!
Мануел и останалите тринадесет пътници започнаха да теглят.
Кочияшът извика доволен — конят почти излезе от тинята!
Нещастното животно, цвилейки радостно, си помогна с краката. Когато най-сетне се изправи, успя да стъпи на твърда почва.
Мануел хвърли на кочияша края на въжето, което бе закрепено за седлото на втория кон.
Тринадесетте пътници повториха усилието си и вторият кон също бе спасен. За около половин час успяха да изтеглят и другите два. Тогава дойде и редът на колата. Кочияшът завърза въжето за предната част и по него мина до дървото, за да присъедини силата си в помощ на пътниците.
Този път работата се оказа по-трудна. Но внезапното изцвилване наведе пътниците на мисълта да използват конете.
— Я гледай! — извика кочияшът. — Щом ги извадихме от калта, помагат и те.
Конете бяха впрегнати с въжето и след няколко минути колата бе извадена от блатото. Кочияшът сам се възнагради за остроумното си хрумване, като изпи рома.
Внезапно някой извика:
— Индианците! Връщат се! Всички грабнаха оръжието си.
Индианците бяха излезли от скривалищата си и тичаха към пътниците.
— Впрегни бързо конете! — извика Мануел. — Ще успеем да се справим с неприятеля!