Старшият войник повдигна в недоумение рамене.
— Ами така я караме… — отговори той. — Досега никога нищо не се е случвало.
В това време войниците заобиколиха Мануел и сестра му, учудени, че старшият войник разговаря с тях.
Ефрейторът прегледа помещенията. Избра една стаичка за сестра си, а близо до нея и за себе си. След като даде някои нареждания за следващия ден, пожела на сестра си лека нощ и отиде да си легне, тъй като бе капнал от умора.
Обвинението в измяна
На следващия ден Мануел бе страшно смутен от безредието, което цареше навсякъде и във всичко. Заповедите му биваха изпълнявани с неохота или въобще се правеха, че не ги чуват. „Какво да правя?“ — питаше се той. Докато разсъждаваше върху голямата отговорност, която тежеше върху него, ако не успее да сложи ред в укреплението, един войник, който преди това бе изпратен на разузнаване, дойде да му доложи, че е видял недалеч от укреплението неприятеля. Тази новина веднага измени положението. Страхът, че могат да бъдат нападнати или обсадени в укреплението, събра всички около Мануел.
Ефрейторът даде заповед веднага да се отправят срещу неприятеля. Остави двама войници да пазят укреплението.
Мануелита помоли да се присъедини към тях и въпреки молбите на брат й да остане в укреплението, тя тръгна с отряда.
Войниците изглеждаха въодушевени от възможността за евентуално сражение. Но напразно търсеха до вечерта: неприятелят бе изчезнал. Това наложи Мануел да издаде нова заповед за връщането им в лагера.
Но докато войниците се връщаха обратно, тъмен облак дим се изви в далечината откъм укреплението.
— Какво има? — попита ефрейторът.
— Укреплението гори! — отговори му един войник, покачил се на високо дърво.
— Дали не е работа на неприятеля?
— Вероятно ни е заблудил да се отправим към тази страна, а в същото време е нападнал укреплението от другата — забеляза старият войник. — Така си и мислех: не направи добре, като заповяда всички да напуснем укреплението.
— А защо не ми каза това по-рано? — попита ядосан Мануел.
— Защото заповедите на началниците не трябва никога да се оспорват — отговори с известна ирония войникът.
Отрядът ускори хода си и всички мърмореха срещу ефрейтора, който напразно бе отвел хората далеч от укреплението.
Мануел забеляза, че войниците отново започват да не се подчиняват. Тогава ги погледна гневно.
— Първият, който се осмели да мърмори, няма да закъснее да се разкайва горчиво за това! — заяви с властен тон Мануел.
Това накара войниците да млъкнат и да продължат в стегнат строй пътя си. Когато стигнаха до укреплението, видяха, че е цялото в пламъци. Войниците, оставени на стража, бяха изчезнали.
Мануел даде заповед веднага да започне потушаването на пожара и войниците се подчиниха. Благодарение на потока, който течеше наблизо, пожарът бе потушен, но укреплението бе в окаяно положение. Мануел и сестра му бяха дълбоко смутени от случилото се още в началото.
— Какво ще стане сега? — попита младежът.
— Ти изпълни дълга си — отговори Мануелита.
— Вярно е. Но се опасявам от нещо недотам приятно — продължи разсъжденията си Мануел. — Струва ми се, че сме заобиколени от странен заговор: разпуснатостта на войниците, безредието в укреплението, лъжливата тревога, че уж е забелязан неприятел, изчезването на двамата часови — всичко това свидетелства, че действа нечия вражеска ръка, ръката на този, който продължава да ме преследва.
След два дни майор Фернейда, придружен от двама офицери и от няколко войници, дойде да разгледа укреплението.
Майорът бе човек на около петдесет години с доста несимпатично изражение.
Щом се яви пред него, Мануел веднага разбра, че опасенията му са основателни.
С поглед, който изразяваше лукаво коварство, Фернейда започна разпита си. Той седна между двамата офицери в помещението, спасено единствено от пожара. Мануел бе застанал прав пред него, но погледът му не бе изгубил гордия си, невинен израз.
— Ефрейтор Мануел де ла Баранкас — започна с обвинителен тон майорът, — защо изоставихте укреплението?
— Бях изпратил един разузнавач на границата — отвърна Мануел с твърд глас. — Когато се завърна, той бе разтревожен от видяното. Каза, че е забелязал неприятел. Сметнах за свой дълг да поведа войниците срещу врага.
— Вашият дълг бе да се уверите с трима или четирима войници в основателността на казаното — продължи майорът, — а не да отдалечавате от укреплението целия отряд.