— Смелост, Мануел…
Когато тропотът на конете заглъхна, младежът се хвърли, треперещ от гняв, в един ъгъл на килията.
След като бе издържал толкова борби, след като бе претърпял и глад, и жажда, за да пристигне в укреплението, ето, че го затвориха с подлото обвинение за измяна! А най-любимото му същество — смелата му сестра, откъсната насила от него, е отведена в града!… Какво ще стане сега с него? След кратката съдебна процедура той ще бъде осъден вероятно на разстрел, а какво ще стане със сестра му, останала съвсем сама?
Такива мисли кръжаха непрекъснато в главата му и безпомощното положение, в което беше изпаднал, извикваше у него необуздан гняв. Младежът повече от всякога бе уверен, че е жертва на пъклен заговор. Тук отново бяха действали враговете му, които, разбрали, че се е спасил от многобройните засади по време на пътуването му, бяха подготвили и тази примка в укреплението! И това действително щеше да го погуби!
Докато тези мисли изгаряха мозъка на нещастния младеж, внезапно вратата се отвори и в полумрака Мануел видя фигурата на майор Фернейда. Първата мисъл, която блесна в главата му, бе да се хвърли върху него и да го удуши. Но веднага видя насочения револвер на майора срещу него.
— Изслушай ме спокойно! — наруши тягостното минутно мълчание Фернейда. — Ти си обвинен в измяна и при такива случаи знаеш, че те очаква разстрел.
— Не е вярно! Аз съм невинен! — запротестира енергично младежът.
— Виновен си! И всички те обвиняват! — продължи Фернейда. — Сестра ти също е виновна!
— Каква клевета! — извика Мануел.
— Казах вече да ме изслушаш спокойно — продължи майорът. — Имам заповед да ви уведомя, че някой мисли за вас и ви покровителства.
— Кой е той? — попита недоверчиво Мануел.
— Плантаторът Кабрильо! — отвърна кратко майорът.
— Плантаторът Кабрильо? — извика учуден младежът. — Аз действително му спасих живота, но той никога досега не ми е показал, че е благодарен за това. А ето че сега ми казвате, че мислел за мен! Нима е възможно? Осведомен ли е за положението, в което се намираме аз и сестра ми?
Майорът изглеждаше малко смутен.
— Не — отвърна той, — но скоро ще бъде… Понеже ми каза да те закрилям, вярвам, че ще те освободи от тежкото обвинение… Но затова е необходимо да се вразумиш и да се постараеш да не му се противопоставяш в нищо…
Мануел разбра всичко. С благородна гордост той извика:
— Кабрильо иска ръката на моята сестра! Ето кое е предложението, което ще ми направи!
— Не зная какво ще ти направи — отвърна майорът с цинична усмивка. — По природа не съм любопитен. Помоли ме да ти кажа да не му се противопоставяш и че от това само ще спечелиш! Разбра ли? Е, сега какво ще отговориш?
— Същото, което многократно съм отговарял на плантатора! — извика Мануел. — А то е, че сестра ми никога няма да измени на дадената си дума!
— Значи, не искаш да ти се помогне? Сам си си виновен! — отсече Фернейда.
— С цената на една подлост? Не! Никога! — избухна младежът, който отправи към майора гордия си и презрителен поглед.
— Аз бях длъжен да ти предам желанието на Де ла Бланка. Изпълних своя дълг към него. Ако не искаш да се вразумиш, толкова по-зле за теб! Военният съд ще реши съдбата ти. А както знаеш, той е безпощаден!
Майорът излезе и затръшна вратата след себе си.
Мануел остана известно време зает с мрачните си мисли, после вдигна глава и огледа внимателно килията, търсейки възможност да се освободи от нея. Докато оглеждаше желязната решетка и проучваше здравината й, слаб глас, който идеше отвъд нея, го стресна.
— Мануел! — зовеше го гласът и някаква ръка се протегна през решетките.
Младежът много се зарадва, когато позна гласа на верния Франциско.
— Пристигнах тази сутрин — продължи верният му приятел. — Узнах за нещастието ти… Клетият Педро е разкъсан от ягуарите… Знаеш ли, откраднах една пила от укреплението… Ето, вземи я… Тази нощ съм на стража при външната врата… Искаш ли да избягаме заедно? Опитай се да измъкнеш белия кон!… Извинявай, но влизат хора в двора! Хайде, довиждане… Доскоро!
Франциско се отдалечи.
Мануел разтвори ръка и видя голямата пила, която му даде верният войник. Надеждата за спасение възвърна душевната му бодрост. Той дочака търпеливо нощта и когато чу, че Франциско, тананикайки си, минава през двора, за да застане на пост, започна усърдна работа с пилата. Не след дълго решетките се изкривиха и отворът стана достатъчно голям, за да може да мине свободно през него. Скоро Мануел се намери в двора, втурна се в обора, отвърза белия кон, наречен от него Дявола на прерията, а Франциско отвори вратата на укреплението.