Мануел и верният му приятел, въоръжени с пушка и два револвера, се метнаха на коня и го пришпориха. Силен вик събуди двора.
— На оръжие! Затворникът избяга! Преследвайте го докрай!
Бе гласът на майор Фернейда.
— Няма да могат да ни стигнат! — окуражи приятеля си Мануел. — Никой не може да настигне Белия дявол на прерията.
И действително, конят като светкавица прекосяваше осветената от луната равнина. Когато бяха изминали повече от половин километър, двамата бегълци дочуха тропота на преследващите ги коне. Белия дявол на прерията сигурно също ги бе чул, защото ускори бързината на своя бяг.
— Да влезем в гората! — предложи Франциско. — А после ще поемем наляво и ще се скрием в колибата на лудия.
— В колиба ли? — попита Мануел.
— Да… Има една там, където един пеон пази нещастния луд — отвърна Франциско. — Спомняш ли си, че при преминаването ни през гората на идване към укреплението, чухме тайнствен смях?
— Да, спомням си… И ми направи много странно впечатление.
— Е, това беше той!
Мануел дръпна юздите на коня. Бяха навлезли в гората. Ослушаха се.
— Още ни преследват! — забеляза Франциско.
— Няма страшно! Едва ли ще ни стигнат — успокои го Мануел. — Но ти не ми каза как загина бедният Педро!
— Да, вярно. Спомняш ли си, когато ни оставихте? Решихме да отидем да потърсим вода… Тогава един ягуар се нахвърли върху Педро. Когато успях да убия ягуара, Педро бе вече мъртъв. Изкопах му гроб и го погребах на самото място. Докато се справях с тази тъжна работа, някакъв човек на кон ме приближи и ме попита какво се е случило. После ме накара да се кача на коня зад гърба му и ме отведе в същата тази колиба, където видях безумния… Сега ти предлагам да се скрием именно там.
В същия миг в гората се разнесе страхотен рев.
— Ягуари! — спря коня Мануел.
— Но дочувам също цвилене на коне и човешки гласове — допълни Франциско. — Да не би ягуарите да са нападнали преследвачите ни?
— Много е възможно… Но чуй… те бягат… отдалечават се от гората!
— Да, вече не сме преследвани! — забеляза Франциско.
Неусетно бяха стигнали до една странична пътечка.
— Оттук се отива към колибата — посочи Франциско. — Мисля, че ще сторим добре, ако веднага се упътим нататък. Ще смутим съня на двамата мъже, но нищо, ще им се извиним. Пеонът ми изглежда добър човек, макар и да е търсен от войниците… поне доколкото можах да разбера. Изобщо живее в гората като разбойник, но съвсем не прилича на такъв. Само да го видиш как се грижи за клетия луд.
Белия дявол на прерията пое по страничната пътека. След половин час двамата бегълци стигнаха до открито пространство, заобиколено от високи дървета.
В средата се издигаше колибата. В близост до нея гореше голям огън, запален вероятно, за да прогонва зверовете. Странни сенки играеха наоколо от светлините, които хвърляха пламъците.
Просветлението
Когато понечиха да почукат, вратата се отвори и на прага застана едър и силен човек с пушка в ръка. Отблясъците на пламъците осветиха енергичното му лице с малко недоверчив израз.
— Аз съм Франциско, войникът, когото подслонихте онзи ден. Доведох със себе си ефрейтор Мануел, за когото ви говорих. Бягаме от укреплението. Войниците ни преследваха до гората, но ягуарите ги нападнаха и така им се изплъзнахме.
Мъжът погледна Мануел и едва видимо потръпна.
— Влезте! — покани ги неохотно той.
Франциско и Мануел влязоха в малка стая, осветена от бледата светлина на газена лампа. В нея имаше легло, груба дървена маса и някои кухненски принадлежности; стена, направена от зле окастрени дървета, я отделяше от друго помещение.
— Седнете! — покани ги пеонът, продължавайки да гледа изпитателно Мануел. — Вие не ме познавате, но аз ви видях в естансиата на Кабрильо на едно празненство. Помните ли? Вие бяхте с хубава девойка, за която ми казаха, че била ваша сестра, и с един младеж, за когото разбрах, че е ваш зет.
— По-точно, който трябваше да стане мой зет! — поправи го Мануел.
Мануел бе силно заинтересован от всичко, което разказваше пеонът.
— Значи вие сте били на това празненство и сега ме познахте? — попита Мануел.
— Да. Аз танцувах със сестра ви… Мисля, че това е обяснението за причината управителят да ме намрази толкова. Докато служех при него, беше доволен. Но от онзи паметен ден, когато вие дойдохте на празненството, всичко се промени и той започна да ме ненавижда. Докато дойде и мигът, когато ме удари с камшика си по лицето… Причерня ми, извадих ножа и сигурно щях да го убия, ако не ми бяха попречили двадесетина ръце, протегнати към мен. Кабрильо заплаши, че ще ме подведе под отговорност за убийство. Тогава откраднах един от конете му и избягах. При бягството си прибрах един припаднал човек, когото видях край брега на потока. Той имаше дълбока рана на главата. Качих го върху коня и продължих лудия си бяг. Така стигнахме до тук.