— Да, точно така, ти трябва да… ъ-ъ… се грижиш за сигурността на обществото… — шогунът повтори като ехо думите му със задъханото облекчение на човек, току-що пробягал голямо разстояние, за да настигне другарите си. Сано наблюдаваше как Макино скри огорчението си зад дима на лулата си. — Ето защо отдавна трябваше да си арестувал Хару — продължи шогунът, вперил укорителен поглед в Сано. — Твоето… ъ-ъ… бавене кара бакуфу да изглежда безсилно. Не бива гражданите да си мислят, че могат да се измъкнат безнаказано, след като са извършили… ъ-ъ… убийство. Ужасно съм разочарован от теб, сосакан Сано.
Сано бе обзет от тревога, съзирайки прикритото злорадство на Макино, и каза предпазливо:
— Съжалявам, господарю, но трябва да изтъкна, че бакуфу ще изглежда още по-безсилно, ако екзекутираме Хару, а след това има нови пожари и убийства само защото истинският виновник е избегнал закона.
— Аха! — Цунайоши схвана смисъла на казаното и лицето му се проясни. Грозните черти на Макино помрачняха. Всички останали бяха свели поглед. — Тогава действай по-бързо, сосакан Сано. Или докажи, че момичето е виновно, или намери действителния извършител. Иначе ще наредя на някой друг да поеме… ъ-ъ… разследването — шогунът се озърна и спря поглед върху Макино. Смиреният поклон на главния старейшина не скри задоволството му. — Не постигнеш ли резултати в най-скоро време — продължи шогунът към Сано, — ще бъда принуден да преразгледам твоето… ъ-ъ… положение… Свободни сте! — и шогунът махна с ветрило към присъстващите.
Щом се прибра вкъщи, Сано свика четирима детективи в личния си кабинет и заяви:
— Имам за вас ново поръчение: започвате тайно наблюдение на сектата „Черният лотос“… — беше подбрал тези мъже, защото до момента не бяха участвали в разследването на пожара и никой в храма не ги познаваше. Сега се обърна към Канрю и Хачия, малко по-възрастни от него бивши полицаи: — Вие двамата ще се предрешите като поклонници и ще се навъртате из района на храма… — и им разправи историята на младия монах. Докато говореше, Сано долови скептицизма им. — Зная, че звучи неубедително, но ако в храма има нещо съмнително, трябва да го открием — после се обърна към другите двама детективи: — А от вас искам да се внедрите в сектата — двамата самураи, Такео и Тадао, бяха братя. Още нямаха двайсет години и произхождаха от семейство, което бе сред потомствените васали на Токугава. Бяха от новопостъпилите в отряда на Сано. И двамата имаха красиви черти и неустрашим дух. Слушаха внимателно Сано, който продължи с инструкциите си: — Ще се представите за набожни младежи, които искат да постъпят в манастира на „Черният лотос“. Направете необходимото да ви приемат за послушници и разберете какво става там вътре.
— Да, господарю — произнесоха в хор Такео и Тадао и се поклониха.
— Канрю сан, ти отговаряш за наблюдението — каза Сано. — Ще ми докладваш как напредвате.
— Ще ходите ли днес в храма? — попита Канрю, когато детективите вече се канеха да тръгват.
След миг колебание Сано отвърна:
— Може би по-късно. Сега трябва да свърша една работа.
Районът Коджимачи заемаше централния хребет на Едо, недалеч от замъка в западна посока; беше разположен по протежение на пътя към Йоцуя, населяван от второстепенните клонове на клана Токугава. Тук, в тесен коридор между дворовете на даймио и васалите им, селяни и занаятчии продаваха стоката си. Намиращият се в близост храм Хиракава Тенджин привличаше много хора и в района процъфтяваха търговията и ресторантьорството.
Докато Сано яздеше покрай един магазин, от който лъхаше на кипнал соев крем, от сивото небе запръска лек дъжд; сред тълпите наоколо тутакси изникнаха чадъри. Сано се чувстваше неловко. Беше обещал на Рейко да разследва лично сектата „Черният лотос“ и фактът, че вместо да удържи на думата си, бе изпратил в храма свои детективи, му изглеждаше като предателство по отношение на доверието й. Освен това не й беше съобщил, че възнамерява да провери доколко верни са признанията на Хару за собственото й семейство. Сано бе убеден, че тази проверка е наистина необходима, но знаеше, че Рейко ще я изтълкува като акт на съмнение към преценката й.
Пътят свършваше при най-известното място в Коджимачи — дивечовия пазар. Многобройни сергии предлагаха глиганско, еленско, маймунско, мечешко и птиче месо от планините около Едо. Купувачи и продавачи се пазаряха; мухи бръмчаха около животинските трупове, закачени на куки или проснати на дъсчени плотове; въздухът вонеше на кръв и мърша. Оттатък пазара се виждаше известният ресторант Ямасакана — „Планинска риба“, в който се сервираха всякакви вкуснотии. Близо до Ямасакана Сано забеляза малка гостилница за ястия с фиде. Това вероятно бе заведението, което преди време бе притежавало семейството на Хару. Къси синьо-лилави завеси, които се спускаха от стрехите, отделяха повдигнат дървен подиум с места за клиентите. В този час — между закуската и обяда — заведението беше празно, но плъзгащите се дървени врати стояха отворени. Когато Сано скочи от седлото и завърза коня си за един стълб, откъм кухнята в задната част долетя дрънчене на съдове. Собственикът — мъж на средна възраст със синьо памучно кимоно и бяла кърпа на главата — се втурна да го посрещне. Сано се представи и каза: