— Нужни са ми сведения за семейството, което е притежавало тази гостилница преди вас. Познавахте ли ги?
Върху кръглото открито лице на собственика се изписа смущение.
— Да, господарю. Това бяха моите родители. Починаха преди единайсет години. Оттогава ние двамата със съпругата ми поддържаме заведението… — и той направи жест към кухнята, където една жена бъркаше димящи тенджери върху печката. Бе заобиколена с дъски, отрупани със ситно нарязани зеленчуци.
— Вероятно съм объркал мястото — каза Сано. — Хората, за които ви питам, са починали само преди две години. Имали са дъщеря на име Хару. Мъжът пребледня като смъртник, падна на колене и изстена измъчено:
— Хару чан…
Жената дотича от кухнята. Дребна и слаба, със сивеещи, събрани на висок кок коси, тя сгълча мъжа си:
— Разбрахме се повече никога да не я споменаваме! — след което го погледна повторно и гневът й стихна, заменен от загриженост. — Какво има? — тя отправи напрегнат поглед към Сано. — Кой сте вие?
— Сосакан Сано — отвърна собственикът задавено. — Сосакан сама пита за Хару…
— Значи вие я познавате? — възкликна Сано, озадачен от реакцията на двойката.
— Не — отвърна жената и хвърли към съпруга си предупредителен поглед.
Той вдигна скръбни очи към Сано.
— Тя беше наша дъщеря!
— Беше? Ваша дъщеря? Но аз разбрах, че Хару е сираче и че родителите й са починали от треска…
Раменете на собственика увиснаха от непосилния товар на скръбта.
— Който ви го е казал, е сбъркал. Живи сме. Не ние, а Хару е мъртва…
Опитвайки се да проумее думите му, Сано поклати глава:
— Хару е в манастира на храма Зоджо — и обясни за пожара и убийствата. Мъжът и жената слушаха безмълвни; очевидно двамата не бяха чули новината. — Но сигурно съм сбъркал — завърши Сано. — Явно не говорим за едно и също момиче…
Собственикът се разрида неутешимо, а жената притисна ръце до лицето си и измърмори:
— О, не, не… Не отново… — и избяга към вътрешността на заведението.
Мъжът остана на място и ръцете му затрепериха, докато изричаше:
— Няма недоразумение. Хару, за която говорите, е наша дъщеря. За нас тя е мъртва, но иначе си знаехме, че е някъде по белия свят.
Значи Хару беше излъгала, че е сираче! Дали изобщо бе казала истината за каквото и да било?
— Избягала е от дома си, така ли? — после му хрумна една друга възможност. — Или вие се отказахте от нея?
Жената се върна, лицето й сега изразяваше негодувание:
— Че какво друго ни оставаше след всичко, което стори?
— А какво е направила? — попита Сано.
— За да разберете, трябва да ви разкажа историята от самото начало — каза собственикът. — Преди две години имахме един редовен клиент — богат търговец на ориз от Шинджуку на име Йоичи. Пристигаше в Коджимачи два пъти седмично да купува дивеч и често се хранеше в нашата гостилница. Хару вече се превръщаше в красива млада жена. Йоичи сан беше вдовец и я хареса. Един ден й поиска ръката. Беше подходяща партия. Като съпруга на богат мъж тя щеше да живее в хубава къща и да бъде осигурена. Децата й щяха да си имат всичко. Затова приехме предложението на Йоичи сан.
— Само че Хару не искаше да се омъжи за него, защото бил стар и грозен. Такова непокорно и неблагодарно момиче! — сви възмутено устни жената. — Вместо да се чувства задължена, че сме й избрали осигурен мъж!
— Месец след брака посред нощ къщата на Йоичи сан се подпалила и изгоряла до основи. Огнеборците го намерили мъртъв сред останките заедно с всичките му слуги. Хару се върна вкъщи на следващата сутрин цялата в сажди и с рани от изгорено — разпервайки ръце в безпомощен жест, собственикът въздъхна: — Разбира се, пуснахме я вкъщи.
Сано потръпна. Пожарите бяха обичайно явление, но на Хару явно често й се случваше да попада в центъра им.
— Веднага разбрахме, че нещо не е наред — каза жената. — Тя толкова се радваше, че си е отново у дома, и изобщо не жалееше съпруга си. Когато я попитахме как е успяла да се спаси, ни каза, че се събудила и видяла, че спалнята им била изпълнена с дим. Каза, че хукнала навън през пламъците, като викала съпруга си, но той не отвърнал и тя не успяла да го намери.