Погледът на настръхнало смайване, с което младата креолка го посрещна, нито го спря, нито се отрази на величествената сериозност, която внезапно доби ликът му.
Той опря коляно на камъка, където бе изтървал далекогледа, постави лявата ръка върху сърдечната област, изправи дясната на около шест инча над напомадената си глава и се приготви да издекламира словото, което бе разучил за случая и бе запаметил, след като го бе репетирал повече от дванайсет пъти пред Томс. Той се гласеше да предложи на Кейт Воуан ръката, сърцето, любовта и имението си, когато точно в този решителен миг на ръба на скалата се показаха главата и раменете на млад мъж, а зад него се мярна черна боброва шапка, украсена с пера, засенчваща лицето на красива жена.
Хърбърт Воуан! Джудит Джесурън!
Глава LVI
ЗАТЪМНЕНИЕТО
— Прекъъснат! — изръмжа Смиджи и се изправи внезапно. — Каква аадска преечка! — продължи той, докато вадеше кърпичката си, с която почна да бърше коляното си, на което се бе опрял. — Чуудно — кои ще са нахаалниците! Аха, оня млад прияятел, братовчеед ви май, и едно хуубаво момииче с него. Дяяволски хуубаво, брей!
Сподавен присмех, достатъчно висок, за да се нарече смях, излезе измежду белите зъби на еврейката. Той някак си обърка контето, защото Смиджи отгатна, че подигравката се отнася до току-що смутената комична картина, където той беше централната фигура. Неговата невъзмутимост обаче не го изостави напълно, тъй като франтът притежаваше значително присъствие на духа, плод на безмерната му самомнителност. То мигновено му се притече на помощ и доведе със себе си едно хрумване, което обещаваше спасение от затрудненото положение. Далекогледът, който лежеше на скалата, му подсказа идеята.
Смиджи се отпусна на колене и зае поза, сходна с онази, от която току-що се бе изправил, сетне взе далекогледа, изправи се повторно и го поднесе на Кейт Воуан, която, пламнала от срам, бе свела очи.
Тази хитрина бе добре скроена и не по-малко умело изпълнена, но контето имаше работа с една жена толкова лукава, колкото и той. Нямаше смисъл да се хвърля прах в острите, проницателни очи на Джудит Джесурън и смехът се повтори, само че по-звучен и предизвикателен.
Той завърши, когато франтът се присъедини към него, което в случая бе най-сполучливо избраният път.
Въпреки глупавото положение, в което завари двамата, Хърбърт не сподели веселостта на спътницата си. Напротив, над челото му се забеляза сянка, предизвикана не от постепенно растящия здрач на затъмнението, а спуснала се внезапно върху лицето му при вида на коленичилия Смиджи.
— Госпожице Воуан — рече еврейката, като подскочи пъргаво на канарата и се приближи до креолката и нейния кавалер с леко кимане на глава, — какво неочаквано удоволствие да ви видя. Надявам се, че не ви безпокоим.
— Ни най-маалко. Нищо подообно, уверяявам ви — отвърна контето с един от най-дълбоките си поклони.
— Господин Смиджи — госпожица Джесурън — намеси се Кейт и ги представи един на друг с пълна с достойнство, но вежлива любезност.
— Изкачихме се Да погледаме затъмнението — продължи Джудит. — Също като вас, предполагам? — добави тя с насмешлив поглед, отправен към младата креолка.
— Но, разбиира се — изфъфли Смиджи, леко смутен от намека. — За тая цеел именно доойдохме тук. Да поглеедаме небесното явлеение от Дяяволската канараа. Превъзхоодна обсерваатория, бога ми!
— Преварили сте ни — поде еврейката. — Страхувах се, че ще закъснеем. Май че не е късно!
Тонът и погледът бяха все така присмехулни.
Едва ли Кейт Воуан схвана значението на двусмислените въпроси, отправени повече към нея, отколкото към франта. Във всеки случай тя не отговори. Очите и мислите й бяха другаде.
— Тоочно наврееме, госпожице Джеесурън — отговори Смиджи. — Затъмнеението едва сеега навлииза в най-интересната си фааза. След няколко минуути слъънцето ще бъде в полусяянка. Ако дойдеете насам, ще имаате по-добро място за наблююдение. Позвоолете ми да ви предлоожа телескоопа. Ай, ай! — обърна се той към Хърбърт, който точно сега излезе напред. — Как сте, прияятелю? Щастлиив съм, че имам удовоолствието да ви среещна отноово.
При тези думи контето подаде ръка само с един пръст, издаден пред другите.
Хърбърт не прие предложения му пръст, но отвърна на поздрава твърде учтиво. Смиджи се завъртя и почна да се занимава с Джудит, която придружи до оня край на площадката, който гледаше към затъмнението.
Благодарение на това оттегляне, за което братовчедите навярно не скърбяха, те останаха почти насаме.
Единственият привет, който двамата си размениха, бе един малко вдървен и официален поклон. Даже известно време, след като другите се отдръпнаха встрани, те постояха, без да си проговорят.