Нима беше престъпление, че тя обичаше другиго?
Хърбърт сега знаеше, че тя люби другиго, така положително, както че се намира на Дяволската канара. Разстроената картина не оставяше място за съмнения. Позите на участниците в нея обясняваха нейното предназначение — любовна изповед.
Може би коленичилият обожател не бе получил отговор, но лесно можеше да се предположи какъв щеше да бъде той. Самото положение на девойката издаваше съгласие.
Въпреки горчивината на своите размисли Хърбърт се опита да ги заглуши. Той реши, ако е възможно, да превъзмогне болката и върху развалините на своите надежди да възстанови онази връзка, която единствено занапред следваше да съществува между него и братовчедка му — приятелството.
Със свръхчовешко усилие той успя и надмощието на добродетелта над озлоблението, опряна на най-силните влечения на сърцето, укроти за малко духа му и го успокои.
Уви, победата не можеше да бъде трайна. В борбата, в която се хвърли младежът, никой човек не бе възтържествувал. Споделената любов може да завърши с приятелство, но възпрепятствуваната или несподелената — никога.
Хърбърт Воуан беше много млад и твърде неук по сърдечните въпроси, за да е изпитал чувствата, които се стремеше да потисне, иначе би се отказал от безплодните си опити и би се отдал на отчаянието, което неизбежно щеше да последва.
За щастие той навярно не познаваше тези дълбоки истини и се подчини на едно по-благородно решение, без да подозира, че изпълнението му е съвършено неосъществимо.
Глава LVII
СРЕЩА НА ПОГЛЕДИ
Докато Хърбърт Воуан размишляваше, светлината отново се появи и постепенно разбули лицето на братовчедка му. Той не можа да устои да не я погледне.
По време на затъмнението образът й бе променил цвета и изражението си. Момъкът забеляза промяната. Тя дори го озадачи. Преди да заговорят и по време на беседата руменина покриваше бузите на девойката, погледът и излъчваше гордост; високомерие, съчетано с всички признаци на предизвикателно безразличие, се излъчваше от нея.
Сега всичко се бе изгубило. Очите на Кейт продължаваха да блестят, но с по-мек зрак; пастелна бледост покриваше бузите й, сякаш мракът бе отнел розовата им краска; надменният вид бе изчезнал напълно. Заменил го бе израз на умора или по-скоро на страдание.
„Въпреки това лицето й остава миловидно, както винаги, изглежда дори още по-миловидно“ — помисли си Хърбърт.
На какво се дължеше неочакваната промяна? Коя беше причината? Откъде нахлу мъчителната мисъл, която изби по бледите страни и свитите, потрепващи устни? Щастието на някой друг ли я караше да страда? Смиджи изглеждаше щастлив, много щастлив, ако се съдеше по неговите често повтаряни възклицания „ай, ай!“.
Тази ли беше причината за изражението на безкрайна тъга?
Така го изтълкува момъкът.
Той направи ново усилие да потисне в себе си същия дух, който смяташе, че бушува и в братовчедка му. Хърбърт продължаваше да мълчи, без да може да свали поглед от моминското изтерзано, но свидно лице.
Той продължаваше да се взира и въздишка се изтръгна от гърдите му. Девойката не я чу, както той не долови нейната. И двамата бяха сякаш тласкани от някакъв таен инстинкт на взаимно привличане.
Момъкът успя да овладее вълнението си и се готвеше да каже дружески слова, когато младото момиче вдигна очи и срещна погледа му. За пръв път през разговора очите им се срещнаха. Досега Кейт бе следила Хърбърт само крадешком.
Двамата останаха няколко мига с приковани един в друг погледи, подчинени на неудържима притегателна сила.
Не си продумаха дума. Дъхът им замря. Времето беше много скъпо, за да разговарят. Те четяха в очите си — тези верни огледала на душата и правдиви тълкуватели на сърцето — разрешението на най-съдбоносната загадка в съществуването си.
Безмълвните въпроси бяха непринудени и взаимни, незасенчени от кокетство. Те бяха смели и безстрашни като самата невинност, несмущавани от външни наблюдатели. Какво ги интересуваше затъмнението? Какво значение имаха за тях слънцето и месецът, и гаснещите звезди? Какво ги интересуваше цялата вселена? Още по-малко, много по-малко ги засягаха човешките същества, които се намираха близо до тях.
Бяха ли благодарни на този взаимен взор? Положително — в противен случай те не биха продължавали да се гледат.
Но не за дълго: не за дълго душите им се сляха. Едно око ги дебнеше — окото на прекрасния демон.
Ах, прелестна Джудит, твоят флирт те провали. Твоето лукавство се обърна срещу тебе.