Хърбърт не можеше да не чуе какво си разправят, а след като чу, не можеше да не се вслуша напрегнато. Заинтересува го предметът на беседата им, макар и не със своята изключителност, защото темата беше обща за цялата зала и всички я разискваха цялата нощ. Предмет на разговора бе Смиджи и с него се свързваше името на Кейт Воуан.
Когато долови имената, младият англичанин престана да бъде неволен слушател, а наостри уши, за да не изтърве дума. Той не бе чул началото на диалога, но лесно си представи каква е била уводната част.
— Кога, казваш, ще бъде сватбата? — питаше по-малко осведоменият плантатор своя събеседник.
— Денят не е определен. Не са поменали поне такъв. Предполагам скоро.
— Ще има големи пиршества по тоя случай: закуска, обед, вечеря и бал без съмнение.
— Иска ли питане. Кустосът не е човек, който ще пропусне да мине брачната церемония без целия този блясък.
— Сватбено пътешествие след това, нали?
— Естествено. Ще я води в Лондон. Мисля, че там ще останат да живеят. Господин Смиджи не харесва много нашия колониален живот: липсва му операта. Жалко! Една хубава жена на острова по-малко!
— А бе, да си кажа правичката, тоя Лоф Воуан добре продаде негърката си!
— Срамота е да се изразяваш така за една толкова хубава жена като съвършената Кейт! Разочарован съм от тебе, Торндайк!
Имаше опасност Торндайк да получи за своите думи пестник в лицето, но не от своя другар, а от един чужденец, който бе застанал недалече от него.
Хърбърт успя да овладее възмущението си. Кейт нехаеше за него и едва ли би го приела за свой защитник!
Почти по същото време братовчедката присъствуваше на друг, не по-малко мъчителен за нея разговор. Смиджи не можеше да танцува с нея непрекъснато цялата нощ. Много други дами желаеха да го имат за кавалер. За един или два кадрила той я освободи, оставяйки я под ревностната наблюдателност на баща й.
— Кой ли пък е тоя? — питаше една от две прекрасни събеседнички, заплеснали се недалече от младата креолка.
— Млад англичанин. Чух — някакъв роднина на Воуановци от Гостоприемната планина, но, неизвестно защо, кустосът не иска да го признае.
— Тая дръзка мома, изглежда, не се стеснява да го признае. Ами тя коя е?
— Джудит Джесурън се вика. Дъщеря на стария евреин, чифликчията, който върти голяма търговия с роби.
— Пфу, че тя се държи като някоя…
Последната дума бе прошепната ниско и Кейт не я чу.
— Наистина — съгласи се другата събеседница. — Но щом са сгодени, смятам, че си е тяхна, работа, не хорска. Той е чужденец за острова и не знае добре, струва ми се, кой какво представлява. Жалко! Изглежда симпатичен младеж, ала кой какво си постеле, на него ляга. Ха-ха! Ако е вярно, което разказват за госпожица Джудит Джесурън, леглото му не ще бъде от рози. Ха-ха!
Онуй, което развеселява едни, може да натъжи други. Същото се потвърди и по отношение на последните изречени думи. У двете събеседници те предизвикаха смях, а у Кейт те изтръгнаха дълбока и болезнена въздишка.
Тя напусна бала с кървящо сърце.
„Загубен, загубен завинаги!“ — шепнеше си тя и въртеше глава на възглавницата, където сънят отказваше да дойде.
„Спечелен! — победоносно възклицаваше Джудит Джесурън, отпускайки величествената си снага в леглото. — Хърбърт Воуан е мой!“
„Загубена, загубена завинаги!“ — простена Хърбърт, когато затвори вратата на самотната си стая.
„Спечелена! — провикна се сияещ Смиджи, щом влезе в своята елегантна спалня, изоставяйки във възбудата на своето въодушевление провлачения си говор. — Кейт Воуан е моя!“
Глава LX
СЛЕД БАЛА
Наближаваше бързо часът, когато амбициозният план на кустоса Воуан трябваше да се увенчае с успех или да завърши с несполука.
Плантаторът не се плашеше много от поражение. Макар Смиджи да бе пропуснал удобния случай по време на слънчевото затъмнение и още не бе се обяснил в любов, нито поискал лично от Кейт ръката и, бащата знаеше, че франтът възнамерява да го стори при първа възможност. Неговата изповед в действителност се отлагаше по настояване на кустоса, към когото се бе обърнал за съвет бъдещият му зет.
Господин Воуан не се боеше, че дъщеря му може да даде отрицателен отговор. Строгият баща знаеше много добре, че я държи здраво в ръцете си. Неговото желание беше закон за нея. По този въпрос той бе твърдо решен и по-малко страхът от несъгласие, колкото някои други обстоятелства го спираха да доведе нещата до тяхната развръзка.
Що се отнася до Смиджи, той не допускаше, че може да получи, отказ. Кейтиното поведение на бала утвърди вярата му, че тя му принадлежи изцяло и че без него бъдещото й съществувание ще бъде само низ от страдания. Нейните бледи бузи и полинял вид, когато тя се яви на следното утро на закуска, му доказаха напълно, че тя никога не ще бъде щастлива под друго име освен под това на „госпожа Смиджи“.