Те живяха, ту по-крепки, ту по-немощни, до онази съдбовна нощ — нощта на Смиджиевия бал, когато бяха осъдени на пълен залез.
През целия бал Хърбърт се приближи само веднъж до нея — само веднъж иго чиста случайност при размяна на местата. И неговият поклон — единственият му поздрав — колкото и дружелюбен да се мъчеше да изглежда — бе почувствуван и запомнен от нея като студен, почти непристоен.
Тя забрави колко хладен и въздържан бе собственият й привет или най-малко какво впечатление той направи на Хърбърт. Неведнъж тя дири с поглед и често открива сред навалицата братовчед си, но не знаеше, че и неговите очи я следят и също така често се приковават върху нея. И двамата не подозираха, че взаимно се дебнат, защото усърдно се стремяха да не се срещнат погледите им.
Тази нощ той не направи повторен опит да се приближи до нея, не прояви желание и не се помъчи да я заговори, при все че имаше многократно сгодни случаи, когато върху нея не тегнеше бащиният й взор, за да предотврати една беседа.
Цялата нощ неговото внимание бе посветено на друга — то бе явно погълнато от нея — и тази друга беше една решителна и красива жена, точно такава, каквато би могъл да люби Хърбърт.
„Той я обича! Сигурна съм, че я люби!“ — беше разсъждението, което често и мъчително се промъкваше в Кейтините мисли, когато девойката разхождаше поглед из претъпканата бална зала.
И тогава дойде връхната точка — тази полупрошепната сплетня, която достигна до нейните уши и звънна като погребална камбана: „Те ще се женят, те са вече сгодени!“
Младата креолка нямаше нужда от нищо повече. В този миг нейните мечти бяха покрусени така жестоко, така пълно, че в непрогледното бъдеще пред нея не грейна светлинка, не блесна лъч, за да ги възкреси.
Нищо чудно следователно, че утринното слънце озари моминските бузи, повехнали, нищо странно, че дълбоко отчаяние се изписа по лицето на Кейт Воуан.
Когато влезе в павилиона, плантаторът завари дъщеря си именно в това мрачно настроение.
Тя не направи и шит да го прикрива дори е преструвката на усмивка. Тя посрещна новодошлия, свивайки вежди; в очите и заигра лек проблясък на гняв, без да се знае срещу кого е насочен той.
Не бе изключено през ума й да премина мисълта, че ако не беше баща и, нейната съдба би била друга и не Монтагю Смиджи, а Хърбърт Воуан би се готвил да поиска ръката й, която тя в подобни случай би му дала наедно със сърцето си. Сега обаче, дори и да приемеше брачното предложение, което очакваше, сърцето и ръката й щяха да бъдат разделени завинаги.
Никога вече тя нямаше да изпита върховното щастие на земята; никога тя вече не би могла да изживее оня дивен омаен блян — чистата девическа обич — с надежда, че тя ще бъде споделена. Нейната любов щеше да прилича на цвете, което е похабило своето благоухание, за да го разлива в самота; не сладостна страст, а горчив, безплоден спомен, без изгледи нявга да се съживи.
Ех, ти кустоса Воуан, ти славолюбив и суетен баща! Ако можеше само да узнаеш как рушиш щастието на собствената си рожба и разбиваш нейното младо сърце, едва ли би отишъл при нея така безгрижно, за да довършиш церемонията на жертвоприношението!
Глава LXI
РАЗЧИСТВАНЕ НА ПЪТЯ
— Катрин — започна тържествено плантаторът, щом влезе в павилиона.
— Да, татко.
Девойката се обърна към баща си с лак шепот, без да повдигне очи от предмета, в който ги бе устремила: сложена на масата малка копринена кесия. Тя беше без връзка, но подаващите се откъснати краища на една синя панделка сочеха, че тя не винаги е била отвързана.
Лофтъс Воуан не знаеше историята на кесията: защо бе поставена на масата, какво бе довело до откъсването на панделката и защо дъщеря му се взираше в нея с такава печал. Някои от подробностите той обаче забеляза, когато влезе в павилиона, и с изключение на дъщината скръб той не можеше ни да си ги представи, ни да си ги обясни.
— Аа, кесията ти! — рече той и я взе в ръка, за да я разгледа по-внимателно. — Някой е скъсал връвта й. Жалко! Кой ли го е сторил?
Той нехаеше за отговора, защото и не подозираше, че откъснатото парче панделка има някаква връзка с моминската горест, която му бе направила впечатление от утринта. Изразената изненада и поставеният въпрос бяха само въведение към един по-сериозен разговор, който бащата възнамеряваше да започне.
— О, татко, няма значение — избягна да отговори пряко Кейт. — То беше само парче синя панделка. Лесно ще я заменя с друга, която ще ми върши същата работа.
„Ах, Кейт, ти лесно ще замениш панделката на кесията, но не така лесно ще възстановиш спокойствието на духа си, което напусна гърдите ти. Защото заедно с панделката се разкъсаха и нишките на сърцето ти!“