Но той се взира напразно. Въпреки яснотата на обяснението, девойката упорито отказваше да го разбере.
— Сърцето и ръката му, думаш! И двете не ми изглеждат много тежки. Не е ли твърде малко за един имот, където има толкова много ръце и сърца? На кого се кани да ги даде той? Ти не ми каза, татко.
— Ще ти кажа сега — отговори бащата. Гласът му стана, по-сериозен, сякаш малко засегнат от откритото намерение на дъщеря му да не го разбира. — Ей сега ще ти обясня, щом ти съобщя какво възнамерявам да му предложа в замяна на Монтагювия замък. Казах ти, че и двамата сме купувачи в тази сделка. Честна размяна, Кейт, ръка срещу ръка, сърце срещу сърце. Господин Смиджи дава с готовност своите, а аз твоите.
— Моите!
— Да, твоите, естествено! Да не би да греша? Уверен съм, че си съгласна с размяната.
— Татко — почна младото момиче с гласа на женствена сериозност, — между г. Смиджи и мене не може да става реч за размяна на сърца. Той може да ми е дал своето. Не зная, нито ме интересува. Но аз не желая да те заблуждавам, татко. Той никога не ще получи моето. Не зависи от мене да му го дам.
— Глупости! — разтревожи се кустосът от неочакваната съпротива. — Сама се заблуждаваш, детето ми, като говориш така. Не виждам как е възможно да не обичаш господин Смиджи: толкова великодушен, толкова съвършен, толкова приятен. Хайде, ти се шегуваш, Кейт. Харесваш го, не го мразиш, нали?
— Не, не го мразя. Господин Смиджи не е извършил нищо, с което да ме засегне. Намирам го за съвсем порядъчен.
— Ами че то е все едно да признаеш, че го харесваш — заубеждава дъщеря си бащата с тон на съвземащо се задоволство.
— Да харесваш някого, не означава, че го обичаш — промълви Кейт, сякаш говореше сама на себе си.
— Харесването може да се превърне в любов — каза насърчително плантаторът. — Често се случват подобни неща, особено когато двама души станат мъж и жена. Пък и не винаги най-хубавото е младите да се влюбят един в други от самото начало много силно. Както пишеше в моя стар буквар: „Бързо пламналата любов бързо угасва!“. Не се плаши, Кейт. Ще обикнеш достатъчно г. Смиджи, когато станеш господарка на Монтагювия замък и всички почнат да те тачат като най-знатната дама на острова. Нима не ще бъде същинско щастие, Кейти?
„Ех, — изохка мислено младата креолка, — колиба, споделена с него, би ми донесла по-голямо блаженство, много по-голямо.“
Не е нужно да изтъкваме, че под „него“ тя нямаше предвид Смиджи.
— Когато станеш госпожа Смиджи — продължи г. Воуан с намерение да нарисува пред дъщеря си картината на нейното бъдеще с още по-привлекателни краски, — ще имаш цяла армия от приятелки измежду най-високопоставените дами на острова. Не забравяй, чедо, че сега не е така. Знаеш го, Катрин.
Бащата натърти последните думи с тон, издаващ някакво тайно разбирателство между родител и рожба. Тяхното предназначение бе да се натрапи на съзнанието на девойката един факт, една мисъл, способни да я подтикнат да приеме с по-голяма готовност благоприятният случай, който й позволяваше да се измъкне от сегашното си унизително положение.
Плантаторът не изчака да види какво въздействие ще възпроизведе поверителната му реч върху младото момиче, а избърза да дорисува розовите краски на картината.
— Да, моя малка Кейт, ще бъдеш обкръжена с внимание отвред — ще представляваш прицел на вниманието, както се изразяват поетите. Коне, роби, тоалети, екипажи ще имаш в изобилие. Ще предприемете голямо пътешествие до Лондон. Бога ми, струва ми се, че сам аз съм тръгнал на път. В славната метрополия ще дружите с благородници, ще посещавате опери и балове, където ще бъдеш призната красавица, момичето ми, красавица, чуваш ли? Всички ще говорят за госпожа Смиджи! Как ти се вижда това?
— О, татко — отвърна младата креолка, която обещанията за блясък и величие явно не трогнаха, — всичко това не ме блазни. Сигурна съм, че то не ще ми се поправи. Никога не съм мечтала за подобни неща, добре го знаеш. Те не могат да ме направят щастлива — поне мене не. Никога не ще се чувствувам честита далеч от родния дом. Какво удоволствие бих изпитала в един голям град? Никакво — сигурна съм. Тъкмо обратното. Ще ми липсват нашите величествени планини и гори, нашите красиви дървета с техните свежи, благоуханни цветове, нашите пъстрокрили птици с техните сладки песни. Опери и балове! Ненавиждам баловете, а колкото да бъда призната за красавица на някакъв бал — мразя самата дума.
В този миг Кейт си мислеше за Смиджиевия бал и за спомените, свързани с този бал, навярно най-неприятният за нея, защото на него неведнъж до ушите й бяха достигали думите „хубавицата на бала“, отправени по отношение на една жена, която спомогна за разрухата на сърцето й.