— Ще превъзмогнеш тая омраза — зауспокоява я г. Воуан, — щом влезеш в светското общество. Повечето от младите момичета свикват. Няма нищо лошо за една девойка да ходи на бал, след като се омъжи и съпругът й я придружава, за да й кавалерствува — да, нищо лошо няма. А сега, Кейт — продължи кустосът, издавайки известно нервно нетърпение, — да се разберем. Господин Смиджи чака.
— За какво чака, татко?
— Ц-ц-ц, дъще — възкликна плантаторът леко раздразнен от очевидната неспособност на дъщеря му да го разбере, — знаеш за какво. Нали ти обясних добре. Господин Смиджи желае да ти предложи сърцето и ръката си… и в замяна да поиска твоите. Ей това чака. Няма да му откажеш, нали? Ти не трябва да му отказваш…
Лофтъс Воуан би бил по-убедителен без последните слова. Те звучаха като заповед със скрита заплаха и можеха да наранят младата креолка, събуждайки у нея дух на съпротива. Навярно те щяха да имат и подобно въздействие, ако бащата ги бе произнесъл в навечерието на Смиджиевия бал, а не на утрото подир него.
Случилото се там угаси в гърдите на Кейт Воуан всякаква надежда, че тя някога ще може да раздели щастието с братовчеда си и същевременно смаза всяко желание да се противопоставя на бащината воля. С отчаяно безразличие тя се подчини на жертвоприношението, за което я бе отредил кустосът.
— Казах ти истината — рече дъщерята и впи очи в лицето на баща си, като че за да докаже колко неубедителни са изтъкнатите от него доводи. — Не мога да дам сърцето си на г. Смиджи. Сама ще му го кажа.
— Не, не — прекъсна я рязко раздразненият баща. — Не трябва да му казваш нищо подобно. Дай му ръката си и не говори нищо за сърцето си. Ще го сториш, след като се омъжиш.
— Никога, никога — изпъшка младото момиче — не бих могла да навърша подобна измама. Не, татко, дори и заради тебе. Господин Смиджи трябва да знае всичко и ако се съгласи да приеме ръката ми без сърцето…
— Значи обещаваш да дадеш ръката си? — пресече я кустосът, възрадван от условното съгласие.
— Ти я даваш, татко. Не аз…
— Достатъчно — извика г. Воуан и обърна взор към градината, за да подири ловеца на насекоми. — Ще я дам — добави той, — и то начаса. Господин Смиджи!
Франтът, който бе застанал недалече от павилиона нащрек, бързо се озова на повикването и след две секунди се показа на входа.
— Господин Смиджи — заяви плантаторът с надута тържественост, отговаряща на случая, — поискахте ръката на дъщеря ми. Щастлив съм да ви уведомя, че тя се съгласи вие да станете мой зет. Гордея се с честта.
Тук г. Воуан спря, за да си поеме дъх.
— Ай, ай — заекна контето, — какво голяямо щаастие, много голяямо! Съвсеем неочакваано, ай, ай! Уверяявам ви. Госпожиице Воууан, не очааквах…
— А сега, деца — шеговито се намеси кустосът, за да прикрие с прекъсването си смущението на франта, — аз ви свързах и с моя благословия ви оставям насаме.
След тези думи доволният баща излезе от павилиона и тръгна по алеята към жилището, зад чиято врата се изгуби.
Не ще се промъкваме неканени при влюбените, които останаха насаме, нито ще повторим думичка от онова, което се случи помежду им. Достатъчно е да поменем, че когато г. Смиджи излезе от павилиона, той имаше по-скоро смирен, отколкото победоносен вид. Част от сянката, която помрачаваше Кейтиния образ, бе преминала върху неговото лице. Човек би могъл да си въобрази, че го е сполетял отказ, ако не бяха думите, които той и бъдещият му тъст си размениха, когато след малко се срещнаха в големия хол.
— Е? — запита неспокойно плантаторът.
— Ай, отлиично! Сгодеени! Много страанно, тюю, необясниимо страанно!
— Какво е странно? — удиви се г. Воуан.
— Ай, съвсеем кроотка! Аз очааквах, че ще изпаадне в истеерия. Боога ми! А тя приие предложеението ми студеена като мраамор.
Тя бе направила нещо повече: бе му дала ръката без сърцето си. И Смиджи го знаеше, защото Кейт Воуан удържа думата си.
Глава LXII
ДУПКАТА НА ПРИЗРАЦИТЕ
В недрата на „Планината“, която се мръщеше към Щастливата долина, не много надалече от Дяволската канара, бликаше малко изворче. То бе толкова буйно, че заслужаваше да се нарече извор. Щом ручеят се спуснеше по склона, към него се присъединяваха и други поточета, които го превръщаха скоро в планинска река, чиито пенести води подскачаха от камък на камък, устремени към низината.
На около половината път между върха и подножието на планината пред потока се изпречваше дълбока, надлъжно разположена пропаст, в която той падаше, образувайки бистър водопад във форма на подкова.