Със своите наклонени навътре и издигащи се отвесно на двеста фута от дъното стени, които я ограждаха, тази необикновена пропаст приличаше на кратер на угаснал вулкан. Тя обаче нямаше обла форма, с каквато обикновено се отличават кратерите, а приличаше на кораб, в чиято кърмова част се спускаше водопадът, за да излее след това водите си праз тесен пролом в носа.
Ако запазим сравнението с кораб, можем да кажем, че потокът преминаваше по цялата дължина на плавателния съд и разделяше долината, просторна няколко акра, на две равни части. Поради задръстване в изхода реката все пак бе образувала голям вир или яз и бе залял цялата площ на предната палуба, а гъстак от кичести местни дървета с девствен вид бе покрил средната палуба и квартердека. След като напуснеше яза, реката се стичаше през черно тясно устие, оградена от двете страни със същите надвиснали скали, които обкръжаваха и долината. В изходния край на ждрелото се намираше втори водопад, където потокът отново се стичаше във втора пропаст, дълбока над сто фута, и едва тогава неговите води се успокояваха, за да продължат своя път към река Монтего, чийто приток бе.
Горният водопад падаше върху легло от зловещи, черни балвани, в които разпенената вода се разбиваше с грохот.
Над тези камъни се издигаше непрекъснато облак бяла мъгла, подобно на водната пара, която се вие над великански котел или завод за светилен газ.
Когато слънцето грееше откъм тази страна на планината, сред бялата като руно пара можеше да се наблюдава как играе същинска дъга. Ала малко погледи се спираха на това омайно явление, защото „Дупката на призраците“ — както негрите наричаха бездната — имаше печалната слава, че е свърталище на зли духове, и малцина чернокожи биха се осмелили да се приближат дори до ръба на тази пропаст, прилична на пещера. Още по-малко бяха ония, които биха дръзнали да слязат в нея. Всъщност не що повече от суеверен ужас се явяваше тук пречка за осъществяването на подобен замисъл, тъй като изглеждаше немислимо да се спусне човек в Дупката на призраците. По отвесните скали, които я ограждаха, не се забелязваше ни пътека, ни проход, никаква издатина, на която кракът би могъл да стъпи със сигурност. Само на едно място, точно там, където бездната се издигаше над вира, можеше да се слезе с помощта на пусналите корени в пукнатините на скалата кривостволи дървета, които покриваха цялата повърхност на стената като зелена завеса. Там вероятно един сръчен човек би успял да се спусне до дъното, но заприщената вода — тъмна и дълбока — нямаше да му позволи да се добере до квартердека на тази корабообразна пропаст, освен ако се наеме да преплува вира, нещо твърде опасно, защото потокът щеше да го повлече към ждрелото.
Личеше все пак, че някои бе опитал подобно рисковано начинание, защото, ако се разгледаха внимателно пълзящите по скалата дървета, щеше да се различи нещо като стълба, на която издадените стебла служеха за стъпала, свързани помежду си с паразитни виещи се растения.
Нещо повече, на промеждутъци през деня можеше да се види да излиза от Дупката на призраците тънка струя дим, която, след като се виеше над върховете на дърветата, от които се издигаше, се разреждаше и се изгубваше. Само човек, който би застанал отгоре на самата скала и би разделил шумата, която я закриваше до самия ръб, би успял да забележи този пушек. Пушекът лесно можеше да бъде взет за кълбо пара от мъглата, която се издигаше над водопада, в чиято близост лъкатушеше димът. При по-внимателно наблюдение обаче неговият синкав цвят и меката прозрачна омара щяха да позволят да се познае, че той произхожда от огън на горящи дърва, и то огън, запален от човешка ръка.
Този дим можеше да се види всекидневно, по три пъти на денонощие: сутрин, по пладне и привечер, сякаш огънят се подклаждаше за редовното приготвяне на закуска, обед и вечеря.
Всекидневната поява на пушека доказваше присъствието на човешко същество или същества. Навярно някой смелчага, които не държеше сметка за суеверния ужас, свързан с мястото, бе избрал Дупката на призраците за свое убежище. Под едно голямо, разположено на самия бряг дърво, от чиито клони сребърната тиландсия се спускаше на гирлянди чак до водната повърхност, се криеше малка, грубо из дялана лодка, краят на която се подаваше между лишея. Тя бе завързана за дървото е въже от усукана ракита, което свидетелствуваше, че не случайно е довлечена тук, а е закрепена от човек, който възнамерява да се върне при нея.
От брега на вира до горния край на сушата долината бе покрита, както вече поменахме, с гъста растителност, където наблюдателното око на ботаника би могло да различи по стеблата и листата множество от онези величествени местни дървета, заради които ямайската гора е била отдавна възпята.