— Кой? — запита бързо жената и мисълта й се насочи към съперницата, която тя би желала да види погубена.
— Кой, мислиш? Кого считаш твой най-върл враг, та да умира.
— Йола — отвърна Синтия сподавено след мимолетно колебание.
— Не бива. Жена не бива. Мъж трябва. Не само мъж, но свободен мъж. Черен роб не бива. Оуби на мене сега казва. Трябва господар. Ако смъртно заклинание улови бял господар, любовно заклинание хваща силно Кюбина. Тогава той ще се влюби в тебе така здраво, как старо муле хвърга къч.
— Ех, да може — възкликна пламенната мулатка. — Всичко ще правя за това. Всичко!
— Така. Тогава най-напред трябва да помагаш да правим смъртно заклинание на бял човек. Кой господар твой враг? Той враг и на Чакра.
— Кой? — повтори замислено Синтия.
— Кой! Няма нужда да казвам кой враг на Чакра. Той и твой душман. Кой тебе лъже преди много време? Кой тебе бие, кога била малко момиченце? Няма нужда да казвам, Синти. Господар Ван.
Робинята се обърна към негъра е многозначителен поглед. Неговите думи възкресиха в паметта й някакъв стар спомен, който бе явно неприятен.
— Господар Лофъс — промълви тя шепнешком.
— Така, господар Лофус! Той бял господар! Той твой и мой душман!
— И ти искаш…?
— Да правя на него матая — довърши мъжът въпроса, който жената не се решаваше да произнесе.
Синтия замълча, сякаш се отдаде на размишление. Изражението на лицето й не издаваше все пак разкаяние.
— Той трябва да бъде! — продължи съблазнителят, за да я спечели за своя престъпен кроеж. — Никой друг не подхожда повече. Бог Оуби така заповядва. Трябва да бъде плантатор на Гостоприемна планина!
— Ако само Кюбина мене обича, не искам да знам кой — съгласи се мулатката с непоколебима решителност.
— Така. Стига приказки — приключи магьосникът. — Чакра ще прави смъртно заклинание на горди господар Лофус Ван. Ти, Синти, трябва да помагаш да става магия.
— Как да помагам? — запита жената с разтреперан глас, който издаде нерешителност. — Как, Чакра?
— Ще казвам сетне, не таз нощ. Магия се нуждае от много време. Само ти и още един човек знай, че Чакра жив. Всички виждат стар магесник с маска. Никой не вижда лице на него и не знай кой той. Ако ти издаваш кой магесник…
— О, никога, Чакра — прекъсна го Синтия. — Никога!
— Така. Щом казваш, Синти, начаса смъртно заклинание ще пада на тебе. Сега, момиче — завърши негърът и стана от костенурковата черупка, подканвайки и гостенката си да стори същото, — време за тебе да ходиш. Чакра има да говори скоро с друг. Кога той идва, не трябва да намира тебе тук. Вземай кошница и идвай подир мене.
При тези слова жрецът на Оуби изпразни разнородното съдържание на кошницата, която върна на собственицата й. После изведе мулатката извън колибата.
Глава LXVII
СДЕЛКА С МАГЬОСНИКА
След като Синтия си тръгна, храмът на Оуби опустя за кратко време; в него останаха единствено немите божества, а жрецът отиде да прекара през вира своята новопосветена последователна.
Той пусна мулатката да се покатери сама по стената и да се прибере в Гостоприемната планина, където тя бе робиня, и скоро се върна в колибата.
Магьосникът бе явно доволен от посещението на гостенката. Дори на слабата светлина на кандилото със свинска мас можеше да се забележи по жестокото му лице сатанинска радост.
— Един умрял — провикна се той радостно, — други на път да умира. Сега трети, последни и най-зли от трима, ха-ха, скоро ще изпита отмъщение на магесник Чакра!
Дивият кикот, напомнящ смеха на луд, прозвуча трикратно под разпрострените клони на памуковото дърво и отекна с неземно ехо в скалите, които го задържаха в Дупката на призраците. Той смути обитателите на долината и в пропастта се разнесе като отглас крясъкът на жерава и пронизителният вик на горския ибис.
Едва крясъкът замря, и откъм висината се дочу малко по-различен звук. Той приличаше на остър писък или по-скоро на свиркане с пръсти. Човекът, който свиреше, бе на ръба на скалата — точно над колибата.
Чакра не се изненада. Той знаеше, че това е сигнал, даден от очаквания гост.
— Този стар евреин — прошепна той и скри бутилката с ром под нара. — Там да стоиш, докато ти на мене отново трябваш! — обърна се той наставнически към шишето, предмет на неговото най-дълбоко обожание. — Сега да отивам за търговец на роби. Чакра има за него вест, коя ще гъделичка него по корем като стар гущер игуана. Хич на мене той не притрябвал. Да спира най-после да се разхожда горе, отивам с лодка. Ето пак!
Последните слова се отнасяха до повторението на сигнала, който се чу малко по-отдалечен, сякаш чакащият се движеше по скалата в посока към ждрелото.