Чакра запуши грижливо стъклото с тапа и го постави настрана, но не на скрито място, сякаш възнамерява скоро да го използува.
Сетне събра разпилените билки, натъпка ги в кошчето, излезе на вратата и опирайки ръце на коловете й, се заослушва.
Явно бе, че очаква някакъв посетител. Кой щеше да бъде той можеше да се разбере от думите, които жрецът продължи да си мърмори. Робинята Синтия трябваше да направи второто си „поклонение“.
— Време е жълто момиче да пристига. Май вече среднощ. Може тя да викала, Чакра да не чува от рев на водопад. По-добре да отивам долу. Навярно нея намирам там!
Коромантиецът още не бе прекрачил прага, за да изпълни намерението си, когато откъм скалата долетя писклив женски глас, който едва се чуваше през гърмежа на водопада.
— Момиче! — прошепна магьосникът, щом чу вика. — Сигурен аз, тя вече пристига. Любов прекарва жени през огън и вода. Тя води тях при дявол. Това момиче ще свърши добра работа. А кога свърши да помага да разчиствам мои сметки с кусус, ще виждам аз на нея сметка. Ще връзвам неин език да не би да издава стари Чакра. Въф!
Като изрече необузданата си закана, коромантиецът излезе от вратата и тръгна с неспокойна, припряна крачка на човек, тласкан от желанието да довърши някакъв зловещ помисъл, който той има присърце и който отдавна и отдалече е подготвял.
Глава LXX ПРИЗОВАВАНЕТО НА АКОМПОНГ
Лодката бързо прекоси вира и се върна със Синтия на кърмата. Мулатката и сега носеше пълна кошница с храна, без да липсва, естествено, скъпоценното шише ром.
Както предишната нощ, тя последва магьосника до колибата, но този път влезе с по-малко боязън и седна неканена на края на бамбуковия нар.
Тя все още не бе се освободила от известно чувство на уплаха и леки тръпки я побиха, когато очите й се спряха на прясно налятата бутилка, оставена на лично място. Погледът, който тя отправи към нея, говореше, че вече знае или подозира какво е съдържанието й.
— Това шише за тебе — каза негърът, забелязвайки взора на жената, — а това тук — продължи той и извади от Синтиевата кошница другото шише, — то за…
Той се готвеше да каже „мене“, но преди да успее думата да излезе от устата му, той налапа гърлото на бутилката с ром и звучното „гъл-гъл“ на изливащата се в гърлото му течност замени личното местоимение.
Подготовката завърши с обичайното „въф“, с което коромантиецът облекчи гърдите си, сетне с движение на ръката той даде на посетителката си да разбере, че е готов да почне най-важния разговор.
— Това шише — рече той и посочи бутилката с отварата — магията. То прави Кюбина да люби тебе, дорде на глава има косми. Малко дълго, така! Кога на него окапе коса, ти вече не искаш да знаеш дали обича той тебе.
— Това ли е питие за любовно заклинание, за което казваш? — запита мулатката с израз на неувереност, в който надеждата се бори със съмнението.
— Любовно заклинание? Не, това не точно. Любовно заклинание друго. То мазилка. То тук. В черупка на кокосов орех.
Магьосникът посегна и извади от една ниша в палмовия покрив около три четвърти от черупката на кокосов орех, вътре в която вместо бялото съдържание на ореха се виждаше някаква паста с цвят на морков, приличаща на каша от sapata-mammee — каквато бе и всъщност.
— Това любовно заклинание — продължи Чакра с победоносен вид. — То за Кюбина.
— Ах, Кюбина трябва да взема това!
— Разбира се. Той трябва да взема. Аз давам него на тебе и Кюбина става луд за тебе. Той люби тебе. Вий двама ще се любите като гугутки през пролет. Въф!
— Добри Чакра, ти сигурен, че няма да има пакост за Кюбина?
Въпросът показа, че ревността на мулатката все още не е достигнала до точката на отмъщението.
— Сигурен. Това прави на нас добро. Добро и нищо друго. Сега, Синти, момиче — каза той и обърна поглед към бутилката, — това за стари кусус от Гостоприемна планина. Вземай него и тургай в кошница.
Жената изпълни заповедта, при все че пръстите й се разтрепераха, когато се докоснаха до бутилката с тайнственото биле.
— Какво трябва да правя с него, Чакра? — продума Синтия нерешително.
— Какво ще правиш с него! Аз вече казвах какво да правиш с него. Ще даваш него на господар, твой и мой душман.
— Но какво е то?
— Защо питаш? Казах. Смъртно заклинание.
— О, Чакра, да не е отрова?
— Ти глупачка. Ако това отрова, то ще убива господар веднага. То не ще убива господар. От него господар само ще се разболява. Може сетне да умира. Това не отрова. Какво, не искаш да даваш на господар?
Жената се поколеба, сякаш искрата на доброто светна в душата й. Но нейният проблясък не трая дълго.
— Не искаш да даваш него на господар? — повтори съблазнителят, бързайки да угаси пламналата искра. — Щом не искаш, няма да правя любовно заклинание на Кюбина. Утре ще правя смъртно заклинание на тебе — на тебе сама.