— Да го за-ме-нии! — потвърди африканският бог с глух, злокобен глас, отсъждащ, че няма място за уговорки в жребия, отреден на мулатката.
Настъпи краткотрайно мълчание, сетне екна свирката, напомняща издаван от мидена черупка звук, за да завърши с провлечен бас.
Същите шумове, които призоваха бога, сега го изпровождаха.
С тях завърши и обредът. След миг Чакра блъсна вратата и застана на входа на колибата.
— Синти — запита той с престорено учудване, — защо духаш кандило? Няма значение. Всичко свърши. Чу ли бог Акомпонг да говори?
— Чух — прошепна жената, още трепереща от уплаха.
— Чу ли какво каза?
— Да, да.
— Да знайш, той говори истина. Трябва да внимаваш — давам на тебе съвет като приятел. Ако не внимаваш, заклинание вече работи, твой живот не ще струва повече от стебло захарна тръст. Повече няма какво да казвам. Всяка нощ в първа чаша пълна ракова щипка до белег. Хайде сега, момиче, да отиваш в къщи!
Последната заповед бе изпълнена бързо-бързо, защото Синтия бе готова с радост да се махне от мястото, чийто ужас постави на такова изпитание безстрашието й.
Вземайки кошничката, в която бе вече поставена бутилката с отровното биле, мулатката се измъкна от колибата и последва коромантиеца до лодката му.
Глава LXXI
ВЪЗКРЪСНАЛИЯТ ЧАКРА
Сцената, която се разигра в недрата на Дупката на призраците, се нуждае от известно обяснение. Разговорът на уродливия коромантиец със Синтия, макар и облечен в двусмислени заобикалки, издаваше явен предумисъл да се убие кустосът Воуан, и то по начин, който заговорниците наричаха, едва ли не на подбив, смъртно заклинание.
В този пъклен план жената действуваше повече като помагачка, отколкото като съзаклятница, и нейното участие в заговора, независимо от своята престъпност, се ползуваше, по израза на френското право, със „смекчаващи вината обстоятелства“.
Няколко думи за историята на мулатката ще направят нейните подбуди разбираеми, при все че разговорът й с Чакра навярно ги е обяснил достатъчно.
Синтия беше робиня в Гостоприемната планина. Там тя бе домашна прислужница или слугиня, предадена към дома. А в една голяма къща като на Воуановци имаше обикновено цяла свита от подобни прислужнички.
В своята по-ранна младост момичето бе надарено с привлекателност. Не можеше да се твърди, че чарът й се бе изгубил вече, ако и хубостта й отдавна да нямаше прелестта на девическа невинност, а се отличаваше с чувствената примамливост на дръзка, изоставена жена.
Ако Синтия бе нещо друго, а не робиня, т.е. ако тя се бе родила и бе израснала в други страни, нейната повест навярно щеше да бъде различна. Но в родината й, при робските условия, които се простираха върху тялото и душата й, нейната привлекателност се оказа само съдбоносен дар.
Без подтици, които да я поддържат да следва пътя на добродетелта и да отстранява от него хилядите съблазни? Синтия, подобно на много други момичета от нейната раса — болно е човек да си го помисли, — тръгна по пътя на порока. Възможно е, както Чакра загатна, някой да бе излъгал робинята. Ала който и да носеше вина за нейната участ, едно беше ясно — тя бе изоставена.
Синтия бе имала любовни връзки с не един обожател, независимо от това, дали ги бе обичала или не. Но имаше един мъж, комуто тя най-после дари чувствата или по-правилно страстта си с постоянство, което обещаваше да се наруши само от смъртта. Този мъж бе младият марон, капитан Кюбина. При все че тази любов пламна сравнително отскоро, тя достигна до крайния предел на страстта. Тя се развихри толкова необуздано и диво, че злочестата жена бе готова на всичко, само и само да намери успокоение — готова бе дори да стане съучастница в престъпните кроежи на Чакра.
За да бъдем справедливи към Кюбина, ще поменем, че той не споделяше любовта на мулатката. Обикновено мароните бъбреха лекомислено при срещите си с момичетата от плантациите, но Кюбина правеше изключение. Синтиевото твърдение, че по-рано той бил отговорил на любовта й, което тя изказваше с известна неувереност, се градеше изключително на собствените й неоснователни предположения, родени от въображението и желанието.
Маронът и мулатката бяха наистина разменили някоя и друга приятелска дума, понеже се срещаха често при своите скитания. За беда Синтия неправилно бе взела словата на Кюбина за любовно признание, тълкувайки превратно тяхното значение.
По-късно страстта й се разгоря още по-силно, защото се намеси и ревността. Синтия ревнуваше Кюбина от Йола. Срещите на марона с фулахката и последвалата ги взаимно споделена обич станаха причина мулатката да открие бързо в лицето на Йола съперница. У темпераментната жена със смесена кръв ревността изби в желание за отмъщение и Синтия почна да крои планове за разплата. Точно тогава Чакра й се изпречи на пътя.