На Чакра не бе нужно много време, за да възстанови мрежата от съучастници. Под прикритието на ново име, с маска на лице той определяше среща на своите клиенти. Никога обаче в Дупката на призраците, защото малцина бяха посветени в тайните на неговото изкуство и бяха достойни за въвеждане в храма, скрит в това сигурно убежище.
При все че съюзниците на един негърски магьосник трудно биха изказали свърталището му и дори нещастните му жертви не биха се осмелили да го издадат, коромантиецът считаше за наложително да запази тайната на своето местопребиваване. Никой избягал престъпник, чийто врат е застрашен от въжето, не би могъл да бъде по-предпазлив от Чакра при излизане от своето скривалище или при прибиране в него.
Негърът знаеше, че макар и веднъж да бе успял да се изплъзне от ръцете на правосъдието, едва ли би могъл да разчита втори път на същото щастие. Случеше ли се да го уловят, несъмнено щяха да използуват някой по-сигурен начин за умъртвяване: въже вместо верига, и вместо да го оковат към някое стебло, той бе съвсем положителен, че щеше да увисне на клона на някое дърво.
Затова възкръсналият магьосник се движеше много внимателно из горските пътеки и избягваше най-старателно близостта на Гостоприемната планина. Из планинските гъстаци опасността бе по-малка, а мрачната слава на Дяволската канара и на Дупката на призраците правеше околностите им необезпокоявани от нежелани тъмнокожи посетители. Там Чакра се разпореждаше на воля.
През тъмни нощи той, подобен на вълк единак, тръгваше на лов и стигаше чак до окрайнините на най-далечните стопанства, където лишените от възможността за общуване роби не познаваха негрите от другите плантации. Магьосникът поддържаше връзки със свои съюзници и клиенти главно от тези откъснати имения.
Откак Чакра извърши своето лъжливо възкресение, мина повече от година. Той така предпазливо се движеше навред, че само неколцина бяха посветени в тайната му. Мнозина бяха видели духа му! Не един негър от Гостоприемната планина бе готов да се закълне, че е попадал на „призрака“ на стария Чакра, бродещ нощем из горите. Срещата с привидението бе излекувала всички тези свидетели от склонността им да скитат нощно време.
Глава LXXII
СРЕДНОЩНИ СТРАННИЦИ
Още веднъж под памуковото дърво, този удобен за срещи великан, се намираха маронът и неговата изгора. Не като преди в светлия обеден час, а в среднощна доба. Фулахката се бе решила да се изложи на опасностите от скитането из гората, за да се срещне с любимия си.
Този лес обаче криеше опасности, по-страшни от дивите зверове и гнусните влечуги, по-ужасни от бивните на глигана и зъбите на люспестия алигатор. Тук имаше чудовища в човешки образ, които в същия този миг се намираха не много далече от мястото, където влюбените си бяха дали среща.
Любовта презира опасностите. Кюбина не знаеше що е страх, а Йола бе уверена, че докато е с Кюбина, не я дебне никаква опасност.
Месецът бе високо в небето — объл, спокоен и ясен. Неговите лъчи изпълваха полянката със сребърно сияние. Лунният светлик съперничеше почти на дневния зрак. Цветята по земята и цветовете по дърветата бяха разтворили венчета, сякаш за да отпият от освежителната роса. Нежният тих ветрец носеше нощните горски звуци с плавно тремоло и западноиндийският славей — присмехулникът, горд със съвършенството на своите подправени ноти, последователно ги имитираше.
Влюбените бяха застанали на сянка — сянката на памуковото дърво. Но над сърцата им не тегнеше никаква сянка и ако в този миг месецът би огрял лицата им, по тях не би могъл да открие никакъв облак.
Срещата бе щастлива — една от най-щастливите, които двамата досега бяха имали. Всеки един от влюбените носеше на другия добра вест. Кюбина съобщи, че Йолиният брат е още на сигурно място под негова закрила, че се чувствува добре и че е спокоен. Йола предаде, че младата господарка й обещала да настои за нейното освобождение.
През няколкото дни, които бяха минали от последната им среща, се бяха случили много неща, които засягаха и двамата. Сега те бързаха да си ги изприкажат.
Йола разказа как историята на братовите й патила, макар и строго пазена от слугите на Гостоприемната планина, бе станала известна на нейната господарка; как госпожица Воуан, щом я бе научила, бе поискала от баща си да обещае, че ще освободи робинята, и как кустосът се бе съгласил — условно наистина, защото книжата на освобождението щяха да влязат в сила в определен срок — в деня на сватбата на младата й господарка. Ала предполагаше се, че този ден ще настъпи скоро.