— Господар каже скоро. Той каже на господарка Кейт първо да отива на дълъг път. Кога връща, млади ще женят. Така той каже вчера на господарка Кейт.
— Кустосът заминава? Чу ли закъде?
— В Спаниш Таун. Така каже господарка на Йола. То много голям град — много далече оттук.
— Чудно ми е за какво отива — рече си Кюбина. — Добре, Йола — добави той с настойчив глас след кратко мълчание. — Слушай! Веднага щом г. Воуан замине, ела при мене. Може би ще има нещо да ти предам за господарката ти. Знаеш ли кога възнамерява господарят ти да потегли.
— Той тръгва утре заран.
— Нима толкова скоро! Нищо, по-добре за нас, а може и за младия г. Воуан. Ела утре вечер пак тук. Кажи на господарката си, че идваш във връзка с нещо, което се отнася до нея самата. Не! Не й го казвай — поправи се той. — Тя ще те пусне и без подобно извинение. Пък може и да се случи… Както и да е! Ела ти за всеки случай! Ще те чакам тук по същото време!
Йола с готовност се съгласи да дойде на срещата, която толкова й допадаше.
Двамата влюбени продължиха да бъбрят известно време за разни неща от всекидневието си. Сетне преминаха на любовни изповеди.
Кюбина се закле във вечна вярност: в името на окръжаващите ги дървета, в името на небето над главите им, в името на светлоликия месец и в името на златните звезди.
Африканската девойка отвърна на обетите за вярност също така непринудено и пламенно. Тя отдавна не скърбеше за своя гамбийски роден край, не тъжеше за злата участ, която я бе изтръгнала от бащиния дворец, за да я хвърли в робство.
Мрачните часове от живота й изглеждаха пред своя край. Бъдещето, както и настоящето бяха изпълнени с надежди и блаженство.
Повече от час влюбените продължиха своята сладостна беседа. Готвеха се вече да се разделят с целувка.
Маронът бе обвил силните си ръце около кръста на изгората си, която се бе отпуснала в прегръдката му. Под сянката на памуковото дърво нейната стройна снага приличаше на статуетка на египетско момиче от старинен бронз.
Повече от веднъж двамата си казваха довиждане и все пак се маеха, сякаш се мъчеха да забавят прощалната целувка. Бяха си разменили не една целувка, ала последната, която да приключи срещата, още не бяха стигнали.
Преди устните им да се слеят за раздяла, се яви пречка. До тях достигнаха гласове и в дъното на полянката изскочиха на лунната светлина две сенки, които бързо се придвижиха към памуковото дърво.
Кюбина и възлюбената му се отдръпнаха тихо назад и се сгушиха между контрафорсите на дънера. Там бе достатъчно тъмно, за да се укрият. Само око, взряло се да дири нещо определено, можеше да забележи присъствието им.
Двете сенки се приближиха. Те бяха мъж и жена. Лунният блясък падна върху тях и позволи да се различат кои са те, при все че гласовете им ги бяха издали вече. Двамата влюбени познаха мигновено неканените гости. Те бяха евреинът Джесурън и робинята Синтия.
— Crambo! — прошепна маронът, когато ги видя. — Какво търсят двамата, наедно? В тая късна доба, толкова далече от къщи? Maldito! Пак нещо гадно, обзалагам се!
В това време среднощните странници се спряха срещу дървото и евреинът заговори високо, тъй че скритите в сянката на стеблото можеха да доловят думите му.
— Е, Синти, момишето ми, не ми каза защо те прати да ме повикаш. Жнаеш ли за какво?
— Не зная, господарю Джесрон. Да не би да е…
— Да не би да е какво, момише?
— Нещо във връзка с новина, коя аз казвам на него, преди да идвам у вас, кога занесох кошница с храна.
— Аха, ти му съобщи някаква новина! Каква новина, момише?
— Че господар Вон заминава утре.
— Гошподи! — спря се търговецът на роби и се обърна развълнувано към мулатката. — Гошподи, ти не ишкаш да кажеш това, нали?
— Така казват в „Бъф“, господарю Джесрон. И аз сама зная, че заминава. Аз помагам да стяга той ризи в пътна чанта. Той тръгва на кон.
— Но закъде, момише, закъде? — подскочи чифликчията и запелтечи бързо.
— Казват за Паниш Тон — на друга страна на остров.
— Щпаниш Таун! Ай — изохка Джесурън с тон, издаващ, че вестта му е крайно неприятна. — Шпаниш Таун, гошподи! Жнаех си го, жнаех си го, въй!
И като въздъхна още веднъж, той блъсна яростно чадъра си в земята, сякаш за да подчертае още по-силно огорчението си от отговора.
— Хайде — подкани евреинът спътницата си и припряно се отдалечи от дървото, — хайде, момише. Щом работите щоят, както кажваш, няма време за губене. Ни минутка, гошподи!
С това убедително заключение той завърши краткия разговор и бързо и мълчаливо прекоси полянката, следван от жената, която подтичваше по петите му.