При все че къщата бе залята с лунна светлина, самата веранда и дворът пред нея бяха обвити в мрак, защото старата сива грамада хвърляше своята сянка отвъд стените, които я обкръжаваха. Най-после все пак лъчите на месеца, падащи вече полегато, огряха пода на пруста, където се отрази сянката на якия, подобен на греда парапет, с който бе оградена галерията.
Не след дълго един предмет на верандата привлече вниманието на наблюдателя. Когато очите му привикнаха с дрезгавината, той различи нещо, което приличаше на койка, закачена напреко на известна височина над перилата. Лунният зрак падна върху пода именно на този край от галерията.
Месецът продължи да слиза все по-ниско на небето; неговите лъчи заляха със своето сияние нова част от верандата. Сега те осветиха предмета, който привлече вниманието на марона. Той излезе действително люлка, която бе навярно заета. Опънатите въжета говореха, че някой спи в нея.
— Дали не е младият англичанин? — запита се Кюбина.
Ако беше Хърбърт Воуан, наблюдателят можеше да установи връзка с него незабавно и да избегне необходимостта да го чака до съмване.
Как можеше Кюбина да провери кой спи в койката. Ами ако се окаже някой друг? Кой знае дали не е управителят Рейвънър, с когото маронът нямаше никакво желание да влиза в досег. Какво можеше да предприеме, за да разреши загадката.
Докато наблюдателят обмисляше начин, който би му позволил да разпознае човека в койката, лунните лъчи се плъзнаха близо до нея и след някоя и друга минута щяха да я осветят изцяло. Кюбина можеше вече да забележи, макар и смътно, лицето и очертанията на спящия. Достатъчно бе да се изкачи на някое издигнато място непосредствено до къщата и щеше да открие кой спи в люлката.
Той бързо се озърна, намери подходящо място, което обаче никак не бе лесно да достигне. Недалече от стената се извисяваше кокосова палма, чиято корона от лъчево разположени листа се наклоняваше над верандата и откриваше обзор към нея. Ако успееше незабелязано да се добере до дървото и покатери на върха му, момъкът щеше да установи несъмнено кой почива в люлеещото се легло.
Маронът се колеба само миг. Той прилази безшумно напред, обгърна с ръце палмовият ствол и се покачи по него с пъргавината на катерица.
Стигнал на върха, той се настани в средата на листната корона, откъдето обхвана с поглед цялата галерия. Той бе толкова близо, че току-речи можеше да скочи на нея.
Люлката се намираше на десетина фута право йод него и той можеше да хвърли лулата си на лицето на заспалия. Сега лунният светлик го огря напълно и озари образа на Хърбърт Воуан.
Кюбина го позна мигновено и си заблъска главата как да събуди младия англичанин, без да предизвика тревога, ала неочаквано скръцна врата. Звукът идеше откъм двора и когато погледна в това направление, момъкът видя да се отварят портите, които водеха за оборите.
През тях мина човек, който идваше отвън. Зад него някой, скрит в сянката, хлопна вратата.
Новодошлият се насочи право към жилището, изкачи стълбището и тръгна към верандата.
Докато прекосяваше двора, сиянието на месеца осветли за малко лика му и разкри зловещия образ на евреина.
— Трябва да съм го преварил по пътеката — рече си маронът. — Не, невъзможно — поправи се той. — Видях обратните му стъпки в тинята, когато минах покрай локвата. Трябва да се е прибрал тук преди мене. Навярно се е върнал и отново е излязъл за някаква нова подлост. Crambo! Истина е, дето се приказва за него, че никога не лягал да спи. Моите хора са го срещали из горите по всяко време на нощта. Сега ми става ясно всичко, щом си е намерил такъв съдружник. Por Dios, като си помисля, че Чакра е още жив!
Кюбина прекъсна размишленията си и заследи зорко сянката, която като духа на злото се плъзгаше безшумно по коридора. Наблюдателят се надяваше, че чифликчията скоро ще се прибере в стаята си.
Докато той стоеше навън, Кюбина нямаше ни най-малка възможност да влезе във връзка със спящия в койката, без да бъде съгледан. Нещо по-лошо — сега маронът бе изложен на опасност да го видят. На върха на кокосовото дърво той нямаше никакво прикритие освен няколко редки перести листа. Всичко зависеше от това, дали търговецът на роби ще погледне нагоре. Той нямаше да пропусне да забележи тъмното очертание на човешки силует върху ведросиния фон на небето.
Маронът се боеше основателно от последиците на подобно премеждие. То щеше ме само да осуети проектирания разговор с младия англичанин, а може би щеше и да завърши със собственото му пленяване и задържане — едно произшествие, което не биваше да се допуска.