Тогава спасителите припнаха към негърските колиби. Там положително щяха да намерят някого. Невъзможно бе всички да са побягнали от страх пред разбойническата банда.
Едва младежите свърнаха към негърското село, и от храстите изскочи на пътеката човек. В наподобяващата черно дяволче фигура, озарена от далечните отблясъци на пожара Хърбърт откри своя стар познат Куоши.
Момчето също позна младия англичанин.
— О, младо господар — извика негърчето, изправяйки се на крака, — „бъф“ гори. То изгаря до дъно.
— Crambo, кажи ни нещо по-ново — нетърпеливо се намеси Кюбина. — Кой подпали къщата? Знаеш ли?
— Видя ли подпалвачите? — бързо добави Хърбърт.
— Кого да виждам, господарю?
— Какви хора подпалиха къщата? — поясни младият господар със същата тревожна бързина.
— Да, господарю. Куоши вижда тях, кога влизат най-първо през предно стълбище.
— Добре, говори бързо! Кои бяха! Какви бяха? На какво приличаха?
— Господи, те същински дяволи. Всичките негри. Едно носи на лице маска. Тук наши негри думат: те марони от планини. Черна Бет вика не. Тя каже: те разбойници от планини. Те дошли да правят обир.
— А младата господарка? Госпожица Воуан? Къде е тя? — запита задъхано Хърбърт.
— А Йола? Моята мома? Видя ли я? — добави Кюбина.
— Не, господари — отговори Куоши. — Не видях ни младата господарка, ни кафява слугиня. Те били горе на голямо хол. Куоши не се качва там. Куоши се бои да не убиват него, ако се качва горе. Куоши стои долу, докато вижда господар Миджи да рипа по стълба. Господи, как фърчи той като стрела и бяга под свод долу. Куоши мисли той крие там. Тогава Куоши хукна с други слуги и се скри в храсти. Господин Томс и слуги от къща бягали на гора и там се скрили. Никой още не се връща.
— О, небеса! — завайка се Хърбърт с разтреперан глас. — Нима е възможно? Сигурен ли си? — обърна се той още веднъж към момчето. — Сигурен ли си, че не видя младата си господарка?
— Ни Йола? — допълни маронът, не по-малко развълнуван от другаря си.
— Кълна се, че не видях ни едната, ни другата — тържествено заяви негърчето. — Я гледай там! — добави то с тракащи зъби, като посочи към горящата грамада. — Божичко, разбойници се върнали! Разбойници!
Докато разговаряха с Куоши, Хърбърт и Кюбина бяха застанали гърбом към пожарището. Сега те се обърнаха рязко и зърнаха между себе си и светлия фон на пламъците да се движат няколко черни фигури. Исполинските очертания на сенките им достигаха до мястото, където стояха двамата мъже и момчето. Новодошлите бяха около половин дузина, на каквото число възлизаха — според Куошевите твърдения — и подпалвачите.
Без да мислят за последствията, решени на най-лошото, двамата младежи припнаха напред. Ако опасенията им излезеха верни, те бяха готови да се сражават до смърт, но да си отмъстят…
Глава CXIV
СМИДЖИ ЖИВ!
С вдигнати спусъци на пушките и готови за мигновена стрелба, Кюбина и Хърбърт бързаха да влязат в бой, когато един от хората при огъня засвири с рог.
Зовът бе успокояващ. Капитанът на мароните позна своя лейтенант, пък и двамата приятели приближиха достатъчно, за да различат в сиянието на пожара великана Куокоу, обкръжен от около половин дузина марони.
Исполинът бе оставил на пътя тялото на мъртвеца и пленниците под охраната на двамина от четата. Смятайки, че може да има нужда от него в Гостоприемната планина, той бе избързал веднага подир конниците.
Увеличението на силите щеше да бъде от полза, ако неприятелят бе още на полесражението. Ала къде се бяха дянали разбойниците? Подпалвачите? Злодеите, които може би бяха окървавили ръцете си и с убийство? Къде се намираше госпожица Воуан? Къде бе прислужницата Йола?
„Заедно с прислугата ли бяха избягали или?…“
Втората възможност беше потресаваща и човек трудно би се решил да я изкаже гласно. Ни Хърбърт, ни Кюбина посмяха да я произнесат, а само мислено си поставиха въпроса! „…или бяха загинали в пламъците?“
Колкото и ужасно да беше предположението, то не можеше да не изникне. В напрегнатото мълчание, което тревожните размисли наложиха, всички се заковаха на място и се завзираха с отчаяние в безжалостния вихър, които бързо доунищожаваше благородния дом и го превръщаше в неугледна развалина и пепелище.
В този миг тишината бе смутена от глас, крито достигна от един неочакван ъгъл. Звукът сякаш дойде откъм големия дъгов свод под каменното стълбище, потънал в относителна тъмнина. Зовът приличаше едновременно на вой и на хленч.