— Англичанка ли беше майка ви?
— Не, тя се е родила на острова и е починала, когато съм била малка, съвсем малка, тъй че не я помня. Да си призная, братовчеде, аз не зная майчина милувка.
— Уви, и аз също, братовчедке. Мама умря рано. Но вие сама ли сте? Нямате ли сестри и братя?
— Не. Ах, как бих желала да имам сестри и братя!
— Защо го желаете?
— О, как може да се поставя такъв въпрос! За да си имам дружки, разбира се.
— Прелестна братовчедке, струва ми се, че бихте могли да намерите достатъчно дружки на тоя вълшебен остров.
— Ах, да. Доста може би. Но никого, когото да обичам, поне така мисля, както бих обичала сестра си или брат си. Истина ви казвам — добави момичето със замечтан поглед, — понякога се чувствувам толкова самотна!
— Нима!
— Може би сега като имаме гости, ще бъде по-различно. Господин Смиджи е толкова забавен.
— Господин Смиджи! Кой е той?
— Как! Не познавате г. Смиджи! А аз мислех, че двамата ще пътувате с един и същи кораб. Татко каза така, само че ви чакаше най-рано утре. Вие като че ли го изненадахте, пристигайки днес. Но защо не дойдохте с г. Смиджи? Той пристигна само час преди вас и току-що обядвахме заедно. Мене ме освободиха, защото татко и той ще пушат. Ах, божичко, прощавайте, братовчеде! Прощавайте, за въпроса, вие може би още не сте се хранили?
— Не, братовчедке — отвърна Хърбърт със сериозен глас, — и по всяка вероятност не ще вечерям тук днес.
Купът от въпроси, които младата креолка отправи чистосърдечно към момъка, го върна неочаквано към горчивите размисли, от които нейното чаровно присъствие и чуруликащ глас го бяха изтръгнали. Затова и той отговори така рязко.
— Но защо? — запита тя с нескривано учудване. — Ако не сте обядвал, не е много късно. Защо да не се храните тук?
— Защото — Хърбърт се изпъчи гордо — предпочитам да си отида, без да съм обядвал, вместо да се храня там, където не съм желан. В Гостоприемната планина изглежда аз не съм добре дошъл.
— О, братовчеде…
Думите и умолителният зов замряха на устата на девойката. Вратата скръцна и на входа се показа Лофтъс Воуан.
— Баща ви!
— Татко!
— Кейт! — извика плантаторът с тон, който издаваше неудоволствие. — Господин Смиджи иска да чуе как свириш на арфа. Търсих те в стаята ти и навсякъде из къщата. Какво дириш тук?
Говорът беше груб и просташки, маниерите — недодялани. Виното беше избило по зачервеното лице.
— О, татко! Хърбърт, моят братовчед, е тук. Той те очаква.
— Хайде идвай! — каза г. Воуан заповеднически. — Идвай, че г. Смиджи чака.
— Братовчеде, трябва да ви оставя.
— Да, виждам. Един по-достоен от мене се нуждае от обществото ви. Вървете! Господин Смиджи е нетърпелив.
— Татко го иска.
— Кейт! Идваш ли? Хайде, момиче, побързай, казвам ти!
— Госпожице Воуан, вървете! Сбогом!
— Госпожице Воуан? Сбогом?
Смаяна и огорчена от странно звучащите слова, младата креолка остана няколко мига объркана и безмълвна. Гласът на бащата отново проехтя по коридора; сега обаче гневен и повелителен. Младото момиче не можеше повече да се застоява. С поглед, съдържащ озадаченост и упрек едновременно, то неохотно се раздели с братовчеда си.
Глава XXV
СЪРДИТ ПРИЕМ
Когато младата креолка се изгуби от погледа на Хърбърт, той изпадна в колебание и не знаеше какво да предприеме. Не беше необходимо да се среща с чичо си за обяснения. Новата проява на невнимание потвърди убеждението му, че е нежелан гост, и никакви извинения не можеха да оправдаят лошите обноски, с които го приемаха. Племенникът възнамеряваше да си тръгне веднага, ала, засегнат от редицата оскърбления, които му нанесоха, той се вслуша в събудилия се порив за отмъщение и реши да изчака, Поне докато се срещне със сродника си и му изкаже накипялото си възмущение от непристойното му поведение. Изходът от крамолата му беше напълно безразличен.
С тези намерения момъкът остана в павилиона; предстоящото удовлетворение го примами и залъга нетърпението му. Той знаеше добре, че чичо му не ще се трогне, каквото и да му каже. Такива хора не се засягаха от никакви укори. Въпреки това гордият младеж не можеше да устои на изкушението да даде външен израз на презрението си и така да успокои накърненото си честолюбие.
Откъм жилището долетяха неясни звуци от арфа, които проникнаха и в павилиона, но те достигнаха до ушите на Хърбърт, без да му донесат успокоение. Те по-скоро засилиха раздразнението му, защото той си въобрази, че с тази музика искат да се подиграят с нещастието му.