Него го тревожеше много повече обстоятелството, че откак бе влязъл във владение на плантацията, неколцина от най-яките му роби бяха умрели неочаквано и по начин, който можеше да се обясни единствено с намесата на Оуби в тяхната съдба.
Падна подозрение върху магьосника Чакра, че е причинил смъртта им; подведоха го под отговорност и го изправиха пред съд.
Съдиите бяха трима — трима мирови съдии от три съседни участъка, — защото толкова бяха достатъчни, за да се осъди на смърт един роб. Съдът се председателствуваше от господаря на обвиняемия, знатния господи Лофтъс Воуан, собственик на Гостоприемната планина, и cusios rotulorum — главен съдия и пазител на съдебната архива на окръга.
Основанието на обвинението бе, че Чакра се е „занимавал с магьосничество“. В обвинителния акт не се споменаваше и думичка за смъртта на бившия притежател на Гостоприемната планина, а се говореше единствено за починалите напоследък роби от стопанството и от плантациите на другите двама членове от състава на съда.
Доказателствата не бяха много убедителни, но съдът прие, че те все пак установяват достатъчно виновността на подсъдимия.
Странно явление за отбелязване — от тримата съдии господарят на обвиняемия, председателят на съда, най-много настояваше да се издаде смъртна присъда. Той бе толкова усърден, че не си спести никакви усилия, за да наложи своето гледище над мнението на другите двама съдии, защото неговото ръководно положение му даваше известна власт да влияе на присъдата. Всъщност единият от съдиите се изказа за оправдателна присъда, но след кратък шепот с кустоса начаса промени предишното си становище и гласува за смъртната присъда.
На времето се пусна слух, че при постановяване на присъдата Лофтъс Воуан се ръководил от по-малко благородни пориви, отколкото суровата любов към справедливостта или желанието да се сложи край на поклонничеството на Оуби. Споменаваше се за някакви издадени тайни — семейни тайни, които коромантиецът бе узнал; за някаква необикновена сделка, на която той бил единственият жив свидетел, и то от такова естество, че даже показанията на един негър представлявали опасност; и се предполагаше, че това, а не магьосничеството, е истинското престъпление, за което Чакра заплати с живота си. Слухът, както много често се случва, беше може би само сплетня. Но истина или не, коромантиецът бе осъден на смърт. Присъдата не бе по-справедлива от самия начин на изпълнението й. Магьосникът бе отведен на Дяволската канара, прикован с вериги за палмата и оставен да умре там. Човек може да се запита защо присъдата трябваше да се изпълни по този необичаен начин. Защо осъденият да не се обеси или изгори на клада — нещо обикновено за подобен род престъпления?
Отговорът е лесен. Както вече се спомена, в онази епоха настроенията на враждебност спрямо негърските магьосници бяха много силни. Почти навсякъде изобилствуваха и продължаваха да се установяват случаи на тайнствена смърт — не само на чернокожи роби, но и на бели господари, дори господарки — и за виновни в тия престъпления се считаха винаги служителите на Оуби.
Африканският зъл дух бе вездесъщ и все пак невидим. Навред по стените се откриваха дири от неговата костелива ръка, а никъде той не можеше да се улови. Налагаше се да се даде назидателен пример на неговите почитатели. Всички плантатори настояваха за това и магьосникът Чакра бе избран за целта с надежда, че неговата съдба ще изплаши сърцата на последователите на това чудовищно суеверие.
Дяволската канара беше най-подходящото място за екзекуцията на коромантиеца. Ужасът, който вече всяваше върхът, съчетан с този, който щеше да възникне от страшното наказание, трябваше да упражни възпитателно въздействие върху суеверните души на робите и да разруши завинаги вярата им в Оуби и Обони. Поради тази причина отведоха магьосника на върха на Дяволската канара и го прикова като съвременен Прометей. Не поставиха стража да го пази и никой не остана на мястото на изпълнение на присъдата. Счетоха, че веригите и ужасът са достатъчни, за да се изключи вмешателство в неговия жребий. Само за няколко дни жаждата и гладът, подпомогнати от лешоядите, щяха да сложат край на злокобната церемония със същата сигурност, както въжето на палача или секирата на джелатина.
Много време мина, преди Лофтъс Воуан да се изкачи на върха, за да провери какъв е бил краят на злочестия негър, бивш негов роб. Когато най-после, подтикван от любопитство и може би от някакво друго, по-важно съображение, той, придружен от своя управител, се добра до Дяволската канара, надеждите и очакванията му се потвърдиха. Един скелет, с изкълвани от лешоядите меса висеше отпуснато, прикован към стеблото на дървото!