— Убийте го! — изкрещя Джесурън, когато успя да си поеме дъх и да отвори уста. — Не, не го убивайте още! — поправи се той. — Тошно сега не, докато не го накажа, както трябва. Ще го науша аж!
— Бичувайте дивака! — заповяда хубавата Джудит. — Господин Рейвънър, дайте пример, инак всички останали ще се разбунтуват срещу нас по същия начин.
— Да, битувайте го! Като за нашало! Битувайте го веднага! Що удара с гърбат, нашаса!
— Бива! — отвърна управителят, влачейки жертвата си по стъпалата. — Ще му дам пълна доза. Не се тревожете.
Завързаха младия фулах за един стълб, който бе предназначен нарочно за подобни случаи. Свиреп побойник размаха дългоремъчен плетен камшик и когато нанесе последния от ужасните сто удара, жертвата се строполи до стълба, изгубила свяст и потънала в кърви.
У наблюдателите от верандата не се проявиха и най-леки признаци, че ужасното зрелище буди в тях някакво чувство на състрадание. Напротив, и двамата, баща и дъщеря, изглежда изпитваха наслада й вместо да се оттеглят, когато жестокото наказание приключи, те със същото съвършено спокойствие останаха, за да присъствуват на завършека на работата за през деня — жигосването на мандингоанците.
Глава XXVIII
ЛЕГЛО ОТ ДЪРВЕСЕН ПАМУК
Когато се раздели с прелестната си братовчедка, и същевременно напусна дома на негостоприемния си сродник, Хърбърт Воуан се мушна в храсталака, който се стелеше към рида вдясно.
Независимо от урагана, който бушуваше в гърдите му, той размисли и реши да не минава през главната алея. Страдащ от силно наранено честолюбие, той не желаеше да среща когото и да било от прислугата на чичо си, защото му се струваше, че и робите знаят унизителното му положение. Още по-малко му се искаше да го наблюдават от прозорците на голямата къща, докато извърви дългата алея.
Когато стигна до границите на равната площадка, момъкът прескочи ниската ограда, която отделяше парка от работните полета, и под закрилата на бахаровите горички заизкачва склона на ръта.
Известно време противоречивите чувства, които се бореха в душата на Хърбърт, му пречеха да разсъждава спокойно. Противоречиви, казвам, защото в него бяха събудили противоположни чувства двете различни лица, с които преди малко бе разговарял; противоположни, както са мракът и светлината, тъгата и радостта и може би омразата и любовта. Конфликтът навярно щеше да продължи повече, ако младежът имаше възможност да дава простор на празни вълнения, ала той нямаше подобна възможност. Той се чувствуваше твърде изоставен и самотен, за да се отдава на сърдечни блянове, и затова в него остана да вилнее по-скоро бурята. Когато се поуспокои, той се запита най-напред: „Накъде?“ — и си отговори: „Към Монтего Бей“.
Какво щеше да прави там, когато пристигне, Хърбърт не знаеше. Той нямаше право на покрив в кораба. Не се съмняваше, че сърдечните другари от моряшката каюта в предната част на ветрохода с готовност щяха да разделят с него своите легла и моряшкия си сухар. Но те не разполагаха с гостоприемството на „Морска нимфа“, пък даже и да го приберяха, това не можеше да продължи дълго.
Да се върне в Англия, и то със същия кораб, беше една от мислите му, но неосъществима. Пътят струваше двайсет фунта, а той бе похарчил и последния си шилинг, за да дойде. Трябваше му пак такава сума за обратния път, следователно тази идея засега не можеше да се изпълни. Може би мисълта за връщане не го занимаваше изобщо? Кон знае дали той би приел, ако му предложеха да го превозят безплатно назад? И двете предположения не са невероятни. Въпреки лошия прием от страна на чичото, въпреки отчайващото състояние на работите му, имаше нещо, което спираше момъка. Той не мразеше Ямайка, не мразеше дори и Гостоприемната планина, където бе понесъл най-тежкото оскърбление. Когато достигна хребета на рида, преди да потъне в гъстия лес, който се простираше по другия склон, той се осмели да погледне през една просека в гората към белите стени и зелените жалузи на господарската къща. В очите му се четеше повече скръб, отколкото ненавист. Щом Хърбърт се обърна и навлезе под тъмните сенки на леса, изражението на печал се засили и задълбочи. Да отиде в Монтего Бей, да подири в града скромно жилище, каквото смогне да намери; да изчака, докато бедняшкият му куфар, сега на път за плантацията, му бъде върнат — такива бяха простите му планове, които се мяркаха в съзнанието му. Духът му беше още твърде много измъчен, за да му позволи полет към по-далечни цели.