Младият англичанин вървеше из гората, без да обръща особено внимание на посоката, която следваше. Всеки, който би го срещнал в тоя миг, щеше да допусне, че момъкът е загубил пътя и се лута, което не беше вярно. Защото той смяташе, че като държи вляво от предишното направление, ще излезе на главния път, по който бе стигнал до портите на Гостоприемната планина. Във всеки случай той не можеше да не намери реката, която беше пребродил, и по течението й Щеше да се оправи, за да стигне навреме в града. Воден от това убеждение, колкото и погрешно да беше то, Хърбърт не се луташе, а бе се само отдал на размисъл или, казано на обикновен език: умът му беше другаде. Тази разсеяност обаче продължи толкова, че накрая той наистина загуби пътя. Дърветата не му позволяваха да вижда слънцето, вече слязло много ниско. Но дори и да се виждаше златното светило, ползата щеше да бъде нищожна, защото, когато младежът напусна Гостоприемната планина, той не огледа съотношението в посоките между слънцето и града. Той никак не се разтревожен, че се е загубил. Мисълта, че и в Монтего Бей не би му било по-добре, не го остави да скърби. Той не притежаваше средства, за да си осигури подслон в града, и вероятно нямаше да намери по-добър покрив от оня, който бе в момента над главата му: широко разтвореният чадър на едно исполинско памуково дърво.
Когато тази мисъл, мина през ума му, слънцето се беше вече скрило. Памуковото дърво се намираше на края на един отвор, през който се виждаше небето, обагрено от пурпура на залеза. Беше невъзможно за Хърбърт да намери пътя в мрака и затова той реши да приеме за тази нощ гостоприемството на памуковото дърво.
То дори беше застлало и легло за него: семенните кутийки по клоните се бяха пукнали и бледокафяви снопчета влакна покриваха земята, предлагайки му постеля, която под покрива на западноиндийското небе беше достатъчно луксозна.
А дали тук нямаше нещичко за вечеря? Хърбърт се заозърта. Беше гладен; не бе слагал от сутринта хапка в устата си: късче солено свинско месо и кафяв червив сухар, преди да напусне кораба. Той носеше със себе си пушката и докато бродеше из леса, бе се оглеждал за дивеч. Стига да се явеше нещо, той не би го изтървал, защото беше добър стрелец. Но не се мярна ни звяр, ни птица. Горите изглеждаха изоставени като него самия. Чуваха се гласове на птици, все необичайни за слуха му; виждаха се пъстрокрили същества да летят из клоните на дърветата, но твърде далече от прицела на ловната пушка. Сега, когато реши да не продължава, той, нямайки какво друго да прави, започна да дебне, наблюдавайки откритата полянка, дано се покаже някоя птица да подскача от дърво на дърво или да преследва плячката си във въздуха. Беше час за совите. Той изпитваше такъв глад, че би ял и бухал. Но не се мярна ни сова, ни козодой. Вниманието му все пак бе привлечено от друг предмет, който също можеше да се яде и който обещаваше да задоволи глада, почнал вече да го измъчва.
Близо до памуковото дърво се намираше друг горски великан, съперничещ с първия по височина, но различаващ се от него, както се различава стрелата от лъка. Право като копие, това дърво се издигаше на височина стотина фута. Дървото нямаше клони и приличаше на стълб от полиран малахит или мрамор. Едва на върха се зеленееха перести листа, които се насочваха лъчево от стеблото навън и висяха грациозно като кичур щраусови пера.
И едно дете можеше да каже, че има пред себе си палма, ала момъкът знаеше, нещо повече; той беше чувал, за ямайското „планинско зеле“, за царствената areca oredoxia. На него му беше известно, че този кичур от издаващи се навън листа — тази корона — крие един безценен камък, който понякога се е оказвал по-скъп от накитите и златото, защото е позволявал да се спаси животът на човешки същества. Как обаче можеше да се добере той до скъпоценността? Като всички корони и тя бе поставена на високо, далече над възможностите на обикновените смъртни. Хърбърт беше млад и пъргав; като ученик се беше катерил и по дървета, но да изпълзи по високото гладко стебло не беше по силите му. Без стълба, висока стотина фута, той не можеше да достигне върха. Но я гледай, та палмата не беше сама! Една голяма черна лиана, един паразит, се виеше от земята до короната и криеше своето чело между перестите листа, подобно на змей, който се готви да разкъса жертвата си.