Младият англичанин постоя малко, разглеждайки тази огромна мачтова ванта, която се спускаше от върха на палмата и предлагаше естествена стълба за изкачването й. Гладът го подтикна да се опита; той опря пушката си до дънера на памуковото дърво и започна да се катери нагоре. С много усилия той се добра до върха и провирайки се между огромните pimae — пера — на листата, всяко едно дълго по Няколко фута, той достигна най-младите от тях, свити още в обвивката на пъпка, която представляваше предмета, за който се бе покатерил. С ножа си той отряза листното кълбо и го хвърли на земята. После слезе долу и се навечеря със суровите, но сладки и сочни листа на зелевата палма. Когато свърши с вечерята, момъкът събра куп пръснат мъх от дървесния памук и го натрупа между два издадени над земята огромни корена, които приличаха на контрафорсни ребра. И ако не го вълнуваха тревожни мисли, той би могъл да спи в това легло така сладко и дълбоко, както върху дюшек от бели гъши пера или пух от гага.
Глава XXIX
ДЪРВЕСНА ИВОРКА
Причина за неспокойния сън на Хърбърт беше само неизвестността пред утрешния ден, защото нощта беше мека и случайната горска постеля — достатъчно топла. Грижите все пак смущаваха духа му. Те се бяха отразили и на сънищата му, които на няколко пъти през нощта го събуждаха. Кошмарен сън го стресна накрая, точно когато се сипна зората.
Този път, отваряйки очи, момъкът забеляза, че горската полянка е изпълнена с нежна синя светлина и трептящите листа на зелевата палма, които се виждаха точно от мястото, където той лежеше, се бяха обагрили от първите игриви лъчи на слънцето. Само там и между вършините на памуковото дърво се съзираше слънцето. Всичко останало бе оцветено със синьо-сивите бои на утринния здрач.
Хърбърт не можеше да спи повече, той стана от гостоприемното легло, като смяташе веднага да тръгне. Нямаше какво да оправя тоалета си, трябваше само да изтърси влакната от дървесния памук, които бяха полепнали по дрехите му, да преметне пушка на рамо и да потегли. Изпитваше глад, дори по-силен, отколкото предишната вечер. Суровото планинско зеле не представляваше съблазнителна закуска, но той реши, преди да тръгне, да се нахрани още веднъж с него, защото си спомни и разумно последва народната мъдрост: по-добре сврака в ръка, отколкото сокола в гора. От вечерята бе останало достатъчно палмово зеле за закуска, и с него младият скитник залъга още веднъж глада си. Ала сега се обади друг, далече по-неприятен глас. Той всъщност се бе обадил много по-рано и постепенно се бе засилвал, докато стана непоносим. Надигна се гласът на жаждата, която палмовото зеле, вместо да уталожи, засили поради своята тръпчивост. Жаждата се превърна в мъчение. Младежът беше готов да тръгне из леса, за да дири вода. Докато се бе лутал из гората, той никъде не бе намерил вода, но все пак хранеше надежда, че ще излезе на реката. Той би потеглил, без да отлага, ала сякаш си спомни, че има вода около мястото, където нощува. Къде? Той не бе срещал ни кладенче, ни извор, ни блато, ни река, а все пак се сети, че бе видял някъде вода. Той беше напълно уверен в това, защото водата се намираше над главата му в памуковото дърво. Предишната вечер, когато се намираше на короната на зелевата палма, косо наведен надолу, той зърна вода между клоните на памуковото дърво. Те, като повечето от дърветата в тропическия лес, бяха отрупани с паразитни растения: вризии, дълги парцаловидни кактуси, бромелпи, епифитни орхидеи и други подобни. Тиландсиите от рода, известен като „див ананас“, също се бяха разположили удобно в основата на клоните или по краищата им и се развиваха също така буйно, като че корените им смучеха сок от най-плодородната почва. Между тези въздушни растения се забелязваше и най-личният представител на рода, благородната Tillandsia lingulata със своите снопове прекрасни червени цветове, които се подаваха от сърцето на широките влагалищни листа. В дълбочината на тези листа Хърбърт беше видял нещо, което не влизаше в състава на растението, нещо, което той смяташе, че е вода.