Англичанинът замоли водача си да спре. Момъкът не желаеше да излиза на тази алея, от страх да не би да срещнат някого от чичовите му хора — една среща, за която той не искаше да се узнава в голямата къща. Затова той настоя Куокоу да го прекара през някоя пътека по-вдясно, тъй че да излязат на главния път, без да ги видят от Гостоприемната планина.
Негърът се съгласи с нескривана неохота и измърмори нещо относно необходимостта „да се обикаля колкото ще може повече еврейски чифлик“.
Въпреки това той кривна в друго направление и след като се полутаха отново из шумаците, най-после се озоваха на главния път, който водеше за Монтего Бей. Хърбърт не би го познал без водача си, защото той бе изминал по тоя път само разстоянието, водещо до входните врата на Гостоприемната планина, а мястото, където излязоха, се намираше на половин миля по-далеч. За англичанинът щеше да бъде по-добре да беше оставил Куокоу да го води, както той си знае, и да го прекара през първоначално намислената пътека. Ако беше постъпил така, щеше да стигне до по-близка до града част от пътя и по всяка вероятност щеше да избегне една извънредно неприятна среща.
На главния път Хърбърт нямаше нужда от водач и вече се канеше да се сбогува с Куокоу, когато от един завои изскочиха ненадейно група конници. Те бяха шест или седем души и яздеха с ускорен ход, като че бяха тръгнали по спешна работа. Щом ги зърна, негърът — бърз като стрела — се мушна а храстите и подкани младия господар да последва примера му. Хърбърт обаче отказа да се скрие и остана насред пътя. Като се убеди, че англичанинът е непреклонен, Куокоу се върна при него и почна шумно да го упреква за неразумността му.
— Не харесва на мен техен вид — дразнеше се маронът, гледайки изпитателно към ездачите. — Може да бъде… — велики Акомпонг! — ето проклет Рейвънър, на Джесурън управител. Сега ще улавят нас. Няма смисъл да крием нас. Те ще хващат нас.
Едва негърът свърши с възклицанията си, и конниците приближиха, като се спряха пред двамата пешеходци.
— Ей го нашият човек — провикна се брадатият мъж, който яздеше пръв и когото Хърбърт лесно позна. — За вълка говорим, а той в кошарата. Господин Тарпи, изпълнете дълга си! Да видим тоя господин как ще се оправя пред съдията.
— Арестувани сте! — заяви лицето, към което се обърнаха с името Тарпи. — Аз съм околийският началник. Арестувам ви в името на закона.
— На какво основание? — възмути се англичанинът.
— Господин Рейвънър ще посочи основанието. Тоя въпрос не ме засяга. Длъжни сте да се явите пред най-близкия съдия. А най-близкият съдия оттук се пада кустосът Воуан, нали?
Последния въпрос околийският началник отправи не към Хърбърт, а към спътниците си. Макар и прошепнат полугласно той достигна до Хърбъртовите уши. Момъкът не изпита никакво удоволствие, когато чу, че се канят да го върнат обратно у чичо му, когото той така оскърбително предизвика. И при това да го отведат като престъпник при най-унизителни обстоятелства пред очите на прелестната му братовчедка, пред монокъла на спътника му от кораба — перспективата не беше никак примамлива. Хърбърт с облекчение видя как Рейвънър, който навярно имаше известно влияние върху околийския началник и неговия отряд от доброволни пазители на реда, успя да наложи становището си, че най-близкият съдия е знатният господин Джейкъб Джесурън от Щастливата долина.
След кратко разискване по спорния въпрос относно подсъдността твърдението на управителя надделя и всички се съгласиха, че случаят следва да се решава от съдията Джесурън.
Сега Хърбърт и Куокоу бяха формално арестувани в името на краля. Поведоха ги под стража, не без шумни противопоставяния от страна на негъра, който се заканва продължително на околийския началник и на управителя, че някой ден ще се разплаща с тях заради обидата, нанесена на личността на един марон.
Глава XXXVII
ЕДИН ЯМАЙСКИ МИРОВИ СЪДИЯ
Знатният господин Джесурън раздаваше правосъдие на верандата на своето разнебитено жилище, където вече го видяхме да присъствува на едно по-различно зрелище. Сега той бе седнал пред покрита със зелена чоха масичка, върху която беше поставена златна кутия за емфие, мастилница, пера и няколко листа хартия. На масата бяха сложени и една-две книги, едната от които беше, както се виждаше от надписа на корицата, „Ямайският сборник от закони“. Тя беше подвързана с черна кожа, цвят — достатъчно символичен за главната материя, която се разглеждаше, защото повечето от четири пети от законите и правилниците, които съдържаше, се отнасяха до чернокожи същества.