Съдията беше облечен официално, както налагаше случаят; той бе сложил най-хубавия си син сюртук с позлатени копчета, бежови плътно прилягащи панталони и високи ботуши. Бялата боброва шапка бе поставена встрани на масата, тъй като светостта на правораздаването повеляваше съдиите да заседават гологлави. При съдията Джесурън това задължение се свеждаше единствено до снемане на шапката. Бялото памучно кепе продължаваше да покрива черепа му, понеже правораздаването в Ямайка не беше чак толкова строго, че да изисква непременно и то да се свали. С добре нагласени очила на носа, с тясно лице, надуто и важно, знатният господин Джесурън, седнал зад зелената маса, се готвеше да открие заседанието.
Той заседаваше сам, но в случая се водеше само предварително следствие. За да може да се съди един бял престъпник въз основа на тежкото обвинение, под което бе подведен Хърбърт Воуан, се изискваше пълен състав: най-малко трима съдии, и то единият от тях да бъде кустос.
Джесурън имаше само власт да нареди обвиняемият да бъде предварително задържан, докато се образува и разгледа наказателното дело.
Хърбърт бе изправен пред съдийската маса, а стражата — околийският началник и един-двама от доброволния отряд — застана отдире му. Вдясно се яви Рейвънър и зад него двамата испански ловци на хора, но сега без своите неразделни кучета.
Куокоу оставиха на двора без охрана, защото против него всъщност нямаше никакво обвинение.
На съдебното заседание присъствуваше и един друг зрител — дъщерята на съдията. Като при всички важни случаи, прелестната Джудит и сега вземаше участие, но този път не така явно. Тя бе седнала на един прозорец, който гледаше към верандата. Красивото й лице оставаше полузакрито зад мрежестата плетка на завесите. Избраното положение й позволяваше да наблюдава какво става, без тя самата да се излага на погледите на другите. Все пак ликът и не се закриваше и бялото й блестящо чело и тъмните искрящи очи, които пламтяха през прозрачния муселин, изглеждаха още по-примамливи. Държането на еврейката показваше, че тя не възнамерява да остане незабелязана. В отряда, който придружаваше околийския началник, имаше няколко момъка с приятна външност — галантни кавалери, забрани наслуки по пътя и жадни за зрелища. От момента, в който те влязоха в двора, хубавата стопанка на господарския дом беше почти непрекъснато на прозореца.
Но едва когато всички се събраха в галерията, тя седна зад завесата и заразглежда изпитателно момците. Това развлечение не бе траяло дълго, когато по лицето й се изписа промяна. Първоначално очите й се местеха от образ на образ с израз на предизвикателна подигравателност, какъвто еврейката умееше добре да влага в погледа си. Изведнъж обаче той се закова в една точка и високомерната усмивка постепенно отстъпи място на съсредоточеност. Ако се проследеше посоката на очите, можеше да се установи, че погледът на съдийската дъщеря се бе устремил в „задържания под стража“.
Какво означаваше нейният взор? Симпатия към обвиняемия?
Джудит знаеше за какво съдят момъка. Рейвънър беше докладвал на баща й за случилото се и тя беше чула разказа на управителя. Нима благородно състрадание към изпадналия в беда младеж вълнуваш в тоя час гърдите на красавицата и точа съчувствие предизвика внезапната промяна в израза на лицето? Едва ли нейната душа беше способна за подобно чувство!
Положително все пак беше, че тя се ръководеше от някакви изключителни подбуди; по време на съдебното заседание тя престана да наднича скритом зад завесата, а дръпна настрани пердето и впери настойчиво поглед в чужденеца, без да се интересува какво впечатление ще направи с поведението си. Баща й, който седеше с гръб към нея, не виждаше нищо, ала другите не можеха да не забележат държанието й; Рейвънър изпита изглежда неприятно чувство.
Младият англичанин, макар и малко разположен да се спира в момента на каквото и да е, несвързано пряко със собственото му объркано положение, не можеше да не обърне внимание на чаровния образ, който се изпречи пред взора му, нито да не забележи съсредоточеността, с която го гледаха моминските очи.
Нима старецът, пред когото го бяха изправили да го съдят, беше баща на прелестното създание на прозореца? Такъв беше ходът на Хърбъртовите мисли, когато въпросително гледаше двата лика. Ако двамата бяха действително баща и дъщеря, враждебният вид на бащата беше в изненадващо противоречие с нежните, приветливи погледи, които дъщерята отправяше към момъка. Младият англичанин не можа да се въздържи да не направи тази съпоставка.