— Не се страхувам много от коя и да е „линия“ — заяви младият човек, отговаряйки едновременно и на двата въпроса с тъжна ирония.
— Нямате ли професия?
— За съжаление не — отвърна Хърбърт. — Баща ми възнамеряваше да ми даде някаква професия, но той почина, преди да завърша образованието си, а в училище, както най-често се случва, ни преподаваха предимно мъртви езици.
— Няма полжа от тях, никаква полжа — забеляза умният евреин.
— Мога да екипирам някой пейзаж — продължи младежът скромно — или да нарисувам поносимо, струва ми се, някой портрет — татко ме учи на това изкуство.
— Ах, гошподин Вожан, и от него няма никаква полжа тук на Жамайка. Ако жнаете как се боядишват къщи или коли, ще шпешелите повеше, отколкото да шполушите приликата на кой да е ображ на ощрова. Какво бихте казали, ако ви се предложи книговодителшка длъжност.
— За нещастие не разбирам никак от сметки. Не съм изучавал толкова полезното единично или двойно счетоводство.
— Ха-ха! — засмя се под мустак Джесурън. — Вие ще, дето му викаме в Жамайка, зелен. Трябва да жнаете, ше тук книговодителите не водят никакви книги — ни дневник, ни главна книга. Те даже не топват перото в мащило.
— Как да разбирам думите ви, господин Джесурън? Същото твърдение чух вече от другиго, но тогава не схванах значението му.
— Сега ще ви обяжня, гошподин Вожан. Тук има един закон, който задължава вшишки гошподари на роби да нажнашават по един бял шовек за вшеки петдесет роби, които имат в щопанството си. Много глупав закон, но закон. Тия бели свръхбройки се наричат книговодители, макар че, както ви казах, не водят никакви книги. Сега ражбрахте ли?
— А какви са задълженията им тогава?
— Зависи от общоятелствата. Някои надзирават робите, другите вършат това и други работи. Но тошно сега, гошподин Вожан, и аж самият се нуждая от един книговодител. Току-що закупих нова партида роби и не бива да нарушавам закона. Обикновено на моите книговодители плащам петдесет фунта ощровни на година, но, ако вие се съгласите да приемете длъжноща, готов съм да покаша заплатата ви — за хатъра на шишо ви — на що фунта годишно. И ще бъдете продоволщвуван с всишко ощанало. Какво ще кажете, гошподин Вожан?
Неочакваното предложение накара младия англичанин да се замисли. Но не задълго. Неговото отчаяно, бездомно положение се натрапи твърде настойчиво в съзнанието му и го накара да не се двоуми много.
Сто фунта на година, макар и „островни“, бяха повече, отколкото по всяка вероятност биха му предложили другаде. Те бяха много повече, отколкото очакваше. Срещу тях едва ли трябваше да изпълнява много тежки задължения. Наистина той не знаеше нищо за чифликчията, който искаше да го вземе при себе си на работа. Хърбърт не бе пропуснал да забележи неговата отблъскваща физиономия, но след радушния прием, който му бе оказал този човек, Не можеше да се очаква нещо много лошо от негова страна. Най-после какво значение имаше кой ще бъде господарят? Момъкът нямаше възможност да придиря много чий хляб ще яде. В неговия случай се намеси и едно друго съображение, толкова слабо и смътно, че той почти не си даде сметка за съществуването му, но и то беше една подбуда да се съгласи и може би по-силна от всичко друго. С или без останалите доводи, то го накара да даде положителен отговор.
След кратка съпротива относно условията, които Хърбърт намираше много щедри, той прие длъжността и от тоя миг Щастливата долина стана негов дом.
Глава XXXIX
ЗАГОВОРЪТ НА ЕДИН БАЩА
Джейкъб Джесурън никога не проявяваше някаква щедрост, ако не очакваше от нея печалба. Той спадаше към ония сметкаджии, които дават кокошка за кон.
Защо стана той господар и покровител на младия англичанин, един отблъснат скитник, неспособен да му се отплати? На какво се дължаха износните условия, които ни бе предявил, ни заслужил Хърбърт Воуан? — Да си признаем истината: той не беше от тестото на хората, родени да бъдат надзиратели на роби.
Не ще и дума, че евреинът имаше някакъв заден план, но, както по много други въпроси, той прикриваше замислите си. В своя кроеж той посвети едва наполовина дори своята „шкъпа Жудит“, макар и един разговор между бащата и дъщерята да разбуди някои подробности, които и позволиха да го отгатне.
Беседата се поде на утрото след пристигането на момъка в чифлика и се отнасяше главно до начина, по който обитателите на Щастливата долина, и по-специално Джудит, следваше да се отнасят с новия книговодител.
— Проявете към младежа особено внимание, Жудит, милишка! Не пещи усилия да му се понравиш.