Потомъкът на дребния търговец обаче не остана дълго време „книговодител“. Предприемчив и амбициозен по природа, той скоро достигна длъжността управител, а след смъртта на господаря го направиха „пълномощник на имота“, един израз, който в Ямайка няма правно съдържание и означава единствено: управител или представител. Естественият стремеж на всеки ямайски пълномощник, както и на неговия юридически съименник, е да забогатее — обикновено по най-лекия и безсъвестен начин. От правилото не направи изключение и бившият книговодител и след като управлява няколко години имотите на покойния си господар, той забогатя дотолкова, че смогна да си купи собствена плантация, едно прекрасно стопанство — Гостоприемната планина. Въпреки бързината, с която натрупа състоянието си, той успя да запази името си незасегнато от подозрението, че е ограбил твърде безчестно доверителя си. За него не можеше да се поддържа нещо повече от това, че си е вземал полагаемото му се законно възнаграждение от шест на сто и е пообсебил някоя и друга дреболия — прояви, които се считат за съвсем почтени сред ямайските пълномощници. Всъщност всеки пълномощник, който в продължение на няколко години не си присвои напълно цялото имущество на своя упълномощител, особено когато се случи пълномощникът да бъде попечител на непълнолетен, е rara avis — рядка птица — на острова и минава за забележително честен човек.
Точно такъв човек се оказа Лофтъс Воуан; той не само задоволи всякак своя доверител при управлението на имота на бившия си господар, но непълнолетният, за чиято сметка бе ръководил плантацията и който сега бе достигнал пълнолетие, го замоли да продължи да стопанисва имението.
Лично г. Воуан не се нуждаеше повече от покровителство. Гостоприемната планина — свободна от вещни тежести — му принадлежеше, а тя беше едно от най-ценните стопанства на острова, съвсем равностойно на имението, чието управление запазваше и занапред.
Едновременно със забогатяването си г. Воуан се издигна и обществено. Най-напред го избраха в църковното настоятелство на енорията, после го направиха мирови съдия, а по времето, когато започва нашият разказ, той вече беше главен съдия на окръга с титлата custos rotulorum. Не ще и дума, че това беше голяма чест за сина на дребния провинциален търговец!
Семейните отношения на г. Воуан се отличаваха с по-малка почтеност, така поне те биха се възприели от един европеец. Но тогава обществото на Ямайка се славеше с висша търпимост и малко или изобщо никаква сметка не се държеше за връзки, подобни на ония, които съществуваха между господаря и робинята квартеронка. Докато квартеронката минаваше за времена съпруга, не можеше да възникне и най-дребният повод за скандал. Случеше ли се обаче г. Воуан да превърне тая връзка в постоянна чрез брак — жест, който другаде би допринесъл само за доброто му име, — той щеше да бъде незабавно отхвърлен и ревностно отлъчен от обществото.
Та той по едно време за малко не стана жертва на подобно обществено презрение, когато се пусна слух, че се е оженил тайно за робинята си!
Всъщност сплетнята не отговаряше на истината, но в името на справедливостта трябва да се помене, че г. Воуан възнамеряваше наистина да се ожени за робинята си и да й дари свободата.
Той постоянно отлагаше изпълнението на своя помисъл, докато се намеси смъртта и го направи невъзможно.
Тогава, повече от всеки друг път, плантаторът изпита съжаление за своето нехайство, нещо повече от съжаление — угризение на съвестта.
Неговата немарливост оставяше рожбата му в положението на извънбрачно дете; по онова време на остров Ямайка този израз имаше специално значение и много по-обхватно съдържание, отколкото гдето и да е другаде.
Ако майката беше бяла, това обстоятелство не би било толкова важно. Дъщерята щеше да си остане извънбрачна, но добиваше право да наследява имуществата на бащата по завещание. Такова право нямаше обаче „малката Куошеба“. Никакво завещание на бащата не беше в състояние да направи Кейт Воуан наследница на неговия имот! Тя беше със смесена кръв (някои употребяват наименованието „квинтеронка“) и затова тя бе лишена от правоспособност като негрите роби. По отношение на нея се прилагаше суровият закон от 1762 година. Тя можеше да наследява по завещание само парични суми до 2 000 фунта островни. Останалото имущество на нейния баща щеше да премине на неговите наследници по закона — най-близките му сродници.